От известно време живея сред природата. Имам голяма градина, къща и много цветя. Имам достатъчно време, за да наблюдавам и сравнявам природата на хората, обградена с толкова много красота от цветя, птици и дървета. Сред тишината обичам да слушам хората и техните мнения по въпроса за глобалното затопляне. Всеки има теория за това. Самата аз предпочитам да знам само какво ще е времето утре.
От известно време се дистанцирам от всички глобални и световни проблеми (това не ми пречи да имровизирам по темите, но в никакъв случай не бих искала да заемам позиция,каквато и да е тя). Може би, за да не разваля магията на тайнството. Може би, за да не се отегча излишно в пресмятания за перспективите и бъдещето на света. Може би, за да не разруша с активното си присъствие митът, който неминуемо си създаваме за нас и света около нас. Природата е толкова самодостатъчна, че не бих могла да наруша нейния бавен и логичен ритъм- на непредсказуемостта. Въпреки прогнозите за времето.
От известно време се заседявам дълго сама, като се опитвам да анализирам и изговарям мислите си. Написани, те вече имат отговорност. Поне пред себе си. Размишленията ми са свързани с настоящето. Сънищата са ми отправени в несигурното бъдещето. Миналото отдавна съм забравила. Усещанията за случили се важни събития са избледнели. Предпочитам да анализирам днешното. Живеенето в настоящето е удоволствие. Незнам защо от собствената ми стая с изглед света изглежда толкова приятен.
Поглеждам през прозореца и виждам зачервеното небе, преди деня да си отиде. Струва ли си да се съжалява?
п.с. текстът е озаглавен със същото име като филма "СТАЯ С ИЗГЛЕД", препоръчвам го най -горещо!
No comments:
Post a Comment