Нека да си признаем: Във България културата и естетиката никога не са били приоритет на масовките.
Повече от 20 години се надявах на реформи и малко модерност в мисленето и начина на живот поне в по- младото поколение. Но уви! Твърдението че: „ Във България културата и естетиката никога не са били приоритет на масите” се прокрадна в съзнанието ми доста късно, когато вече бях на 40 години и се преместих да живея малко извън града. Бях поканила една приятелка актриса на гости и когато я настаних на тавана,за да остане да преспи вечерта у нас с нескрита ирония и двете открихме на сутринта, че песента „Бела роза” не е прозвучала като серенада от моя страна (тази песен беше част от мое представление и същата тази актриса имаше „късмета” да е на сцената на тази песен), а е била част от музиката на съседите, които явно са празнували доста шумно през нощта. (Тук искам да споделя, че в представлението ми освен песента "Бела роза" имаше и Бетовен и друга разнообразна музика, в контекст на идеята за "Петя, Соня и Лидия")
Слушайки редица телевизионни програми за реформите в културата и присъствайки на дискусии с представители на Министерството на Културата и директори на театри се уверих,че грижата е не как да се направят реформи, а по-скоро да се приеме реалността и да се направят някои принудителни промени, поради съкращения на бюджета. За съжаление такива реформи трябваше да са изисквани от самата гилдия и съсловие, почти веднага след промяната на режима след 1989г. Но уви!
Чух от Явор Гърдев в предаването „Нощни птици”че създаването на театрите по време на социализма е направено насилствено (цитирам), и приемайки това за истина (въпреки че е казано от млад режисьор и би могло да се оспорва, тест- той не е свидетел или участник) можем да си представим че ако нещо е било изкуствено наложено в миналото, защо да се опитваме да спасяваме нещо, което така или иначе не е било необходимост на масите. Ако местната кръчма и мегдана-площада са символ на едно малко населено място, защо тогава фокуса да се измества от тези две неща и да запазваме някакви си така и не много адекватни на ситуацията на живеене театри и културни институции. Не мога да си представя, че в театъра в Перник например (един миньорски град)имат нужда от Шекспир, или някой друг съвременен автор, писал за проблемите на класа, която в този район на България така и не съществува. Но си мисля, че може би младото поколение би искало да види и участва в някое брейк хип-хоп представление, или поне в пиеса на местния актив на училището, колкото и резултата да е съмнителен. Все пак усилията трябва да се поощряват.
Разбира се, в по-големите градове като Русе, Варна, Пловдив и др. където има традиции в областта на културата и естетиката (поради факта че там са живели хора образовани и живели на Запад), театърът, операта и балетът имат традиции и за тези градове не е необходимо да се вайкаме дали трябва да се закриват или не. Така или иначе там има нужда от такава „висока”култура. Друг е въпросът, дали искаме постепенно да променяме културата на масите, но да имаме стратегия, че може би и в Перник някои от хората била искали да имат театри и някакви алтернативи на местна почва.
Моето лично усещане е, че докато плявата която лесно се изкоренява (повярвайте ми, от практиката в градината това твърдение е вярно), то бурените са доста устойчиви и подлежат на специална обработка. Въпросът е на кои терени искаме да посадим орхидеи, и въобще това необходимо ли е или да се спрем на лалетата (колкото и холандско това да звучи), къде да са отбраните сортове домати,и къде да са плодните дърветата, за да не правят сянка на останалите зеленчуци и насаждения. Примера с градината ми се струва удачен, даже и аз самата съм доволна от това сравнение (усмивката на лицето ми не може да се скрие), но е актуален пример, ако искаме на едно малко пространство, каквото е България да имаме успешна градина. В края на краищата колкото и да искаме масите да са по –образовани и естетични в България, те трябва да се възпитават внимателно с педагогическо търпение, а не да се налага някакъв световно неуспял модел.
И докато не се мисли в перспектива и само се закърпват дупките ми се струва,че още дълго време ще се лутаме напред и назад, без даже да имаме достойнството да си признаем загубеното време, напразните усилия и не скромното положение, че в това да мислим първо за себе си няма нищо лошо, то е по- вярно на ситуацията, отколкото да мислим за другите (имам в предвид масите), на които така или иначе не им пука за розите, освен ако не се чува на висок децибел песента „Бела Роза”.
Нека да си признаем: Във България културата и естетиката никога не са били приоритет на масите, затова моля ви, да мислим за себе си.
Искам добра Шекспирова постановка. Може и да не е в България, за 200лв. човек може да замине извън България със самолет, да посети театрална постановка, да преспи в хотел и да се прибере по живо по здраво. Разбира се бих се гордяла, ако мога да отида в Народният театър в София и да видя нещо, което няма да ме върне назад във времето, а ще ме провокира напред към бъдещето. Да чуя целия текст на Шекспир, без значение в каква експериментална форма се предлага постановката, с какви костюми и в какъв контекст.Но кой ли пък може да се похвали (даже и във Виена),че може да види нещо такова.
Явно кризата е ударила не само икономиката, но и идеите. Ще си налея чаша скъпо питие, животът е твърде кратък за да пием евтино вино…
2010-05-17
Галина Борисова
