Пропуснахме много шансове защото не казвахме
истината
Типично за увереноста в
интуицията на артиста, решавам да разсъждавам върху една кратка и все още крехка история. Историята на
съвременния танц в България от последните 20 години. Тя, историята като чели се свързва с малко имена, и все
отначало започва.
Пример- Маргарита Градечлиева преподава Греъм техника през 80те и много
нейни ученички са запалени по тази техника. Групата играе самоотвержено (това определение
и отива според мене), но не намира финансова подкрепа
от министерството за култура.
Симпатизантите
колеги са ограничен кръг приятели. Играят спорадично
спектакли в НДК зала 2, репетират в зали с лошо състояние в студентския град. Създалата се само формално, но не и юридически
регистрирана трупа, се събира за представления, доста странни за българската
, балетна до тогава аудитория. и след около 5,6 години танцьорите се
разпръскват и трупата се разпада. Спомням си недоумението на
публиката, (и без това малобройна) и нескопосаните изказвания за техните
представления. Трудно се коментира нещо, което не се познава и няма никакви
примери. Времето е началото на 80те години.
През 90те се оформя ново поколение танцьори, запознато
не само с
техниката на Марта Греьм, но и с по съвременни
алтернативни методи . Мила Искренова специализира в Лабан
център и преподава в НАТФИЗ, и балет „Арабеск”. Росен Михайлов и Таня Соколова преподават контакт импровизация и Греъм техника в Нов Български Университет. За кратко се откроява инициативата на „Амарант” данс студио : Красен
Кръстев, Теодора Попова, Лилия Стефчева. Моя милост кръстосва с куфарите
Холандия, репетира нелегално в зали и къде ли не, а други направо емигрират във
Франция като Кристиан Бакалов. Десет години имената на артисти на свободна практика се увеличава: Иво
Димчев, Вили Прагер, Стефан Щерев, Ива Свещарова, Мила Иванова.
Танцовия Департамент на Нов
Български Университет, Балет „Арабеск” и Балетното училище не са достатъчни за подготвяне на
специфични артисти с различен тренинг и качества. Нито пък
според мене качествата на тези студентите са достатъчно провокирани за по- свободно и индивидуално интерпретиране на
танца.
Колегите все още сравняват
танца с балетния романтизъм, а той, танца- отдавна има и
други измерения и възможности. Не е необходимо да
се наподобяват остарели и вече позабравени за по -развитите държави методи, но разбира се, и това е нещо и няма нищо лошо в
интерпретациите на кой каквото е научил.
През 1996г. спечелих стипендия за хореографска програма в Дюк Университет, където се провеждаше Американския танцов фестивал. След завръщането ми бях заредена с енергия и инициативност за преподаване и споделяне на по-нови
методи и техники, но през 1996г.
възможностите бяха доста ограничени. Преподавателската
дейност тогава
на месец допринасяше доходи колкото за едно кило сирене (примера е пак от същата 1996 г.).
Една съществена група от
танцьори напускат страната като Красен Крастев, Кристиан Бакалов, Теодора Попова
и работят за европейски трупи. Връщат се само за да си починат между
турнетата. Времето премина доста бързо в динамика, опити за оцеляване и борба за
присъствие.
Безкрайните желания са
осъдително привлекателни. Но ние нямахме смелост
да ги назовем с истинските им имена. С малки
спорове и изключения. Например първите години след 1989г. се
направиха се много съмнителни продукции . Пример: Люк
Бои поканен от Румяна Маркова (тогавашен директор на Балет „Арабеск”) за една постановка изхарчва средства от Министерство на
културата, колкото с тези пари могат да се направят 5 талантливи български
постановки. Но кои са тези таланти, кой е критерия за тях? Ето това е въпроса. Смятам, че се пропуснаха доста възможности
да се поощтрят малко по странни
идеи и проекти през най-трудните години поради нелепи факти: липса на
увереност, страх от предизвикателства и непознаване на примери в сферата на съвременното изкуство. Опитвам се за
анализирам периода след 1989г.: имаше активност, появиха се много нови имена и артисти
и заявиха присъствие. Промени обаче в структурата на системата не се
осъществиха, освен плахите опити да се отворят сцени, за които обаче новите
продукции пак трябваше да си плащат наеми.
Не беше възможно да се говори и дискутира
открито, без "заобикалки". А претекста, да не нараним някой ми се
струваше само
извинителен. Раздаването на субсидии да дадем
на всички по малко доведе до незначителни заявки и желания за изява. Въпреки че
енергията беше отприщена и доста танцьори опитваха хореографските си дебюти.
Сигурно създаването на мит е
по-благородно от разрушаването на мит. Така горката хореографията като че ли остана ощетена. Танцьорите също. Без промяна в структурата на ситемата
е немислимо създаване на по- трайни промени. С план и стратегия, без
ограничения и нелепи срокове. Та нали това е продължителен процес и за една
или две години трудно би могло да се забележи резултат. Добре, че все пак се появиха смели кривокраки (в хубавия пряк и преносен
смисъл на думата) артисти, че да разнообразят пейзажа с малкото експерименти, но и на
тях се гледаше съмнително, тъй като те се занимаваха с движение и танц, а
нямаха образование в тази област.
Пропуснахме много шансове
защото не казвахме истината!
Казвахме, че най-много обичаме
това което имаме, но това беше лъжа. Защото все още самочуствието не беше достатъчно. Поради соц. Възпитание. Въпреки че, струва ми се искахме да имаме и други неща, които не притежавахме.
И въпреки това последните 20
години имаше много танцови продукции: славянски емоционални безумни дуети
включващи вечните любов и омраза, понякога балкански фолклор, или по- екстравагантни изпълнения. По-рядко нещо романтично, та нали
показвахме че приключваме с романтичната идея на класическия танц. И никога
нещо драстично, та даже заради самия акт за предизвикателство към себе си и танца. Всъщност като се замисля
сега, имаше известна възможност за пост-модерни
продукции, но нямаше изобщо възможност за тяхното експериментиране и показване пред по - широка публика.
Модерното имаше претенции навсякъде. Големите институции (като операта например) допускаха
изключително рядко български имена за поставяне на
съвременна постановка. Не се рискуваше. Съвременната
хореография пък даже и не си помисляше, че може да се развихри в
операта. Ставахме все по самостоятелни, вместо обратното. Струва ми се тогава това беше необходимо. За 20 години всеки намери
свое място
някъде, което експлоатираше според силите си.
Обичам къщите, градините и
мириса на жасмин повече от градските панели. Незнам защо се отклонявам от
темата. Обичам
и мириса на животинска тор. Но най много предпочитам един прекрасен танц в
полутъмната зала.
Луксът не е в това да
притежаваш, а да се наслаждаваш. Беше казъл някой.
Ето това липсва на
съвременния танц в България- лукс!
Галина Борисова
(Текстът е писан някъде през края на
90те, за собствено удоволствие).
P.S. Сега динамиката леко е понамаляла, силите са изтощени, фронтовата линия е
неясна, а изгледи за по- добри условия за свободна практика даже вече не са
въпрос на обсъждане.
Въпреки това малко хора оставаме оптимисти завинаги.
Галина Борисова
