Виторио де Сита

"Lost Chicks"-performance 2002 in Theatre Giljotin, Sweden/ composer Rikard Boggard, idea& choreography by Galina Borissova

Виторио де Сита

В един прекрасен слънчев, но ветровит ден Виторио де Сита пресече улицата и си каза: "Това не може да продължава така!". Той зави в първия възможен ъгъл и се насочи срещу светлината която идваше насреща му. Осветеното му лице приличаше на призрак, загубил се в светлината. Но той продължи нататък. Виторио винаги искаше ситуацията да направи собствения си избор. И да остави края за себе си. Пред пътя му беше застанала котка, а Виторио де Сита не обичаше котките. В детството му беше гледал една котка на негови приятели, която един ден безследно изчезнала. Оттогава той знае, че котките са нещо непонятно. И той не искаше да остави това място по този непонятен начин. Затова се запъти към мястото, от където идваше ослепителна светлина. Когато се озова във въртележката от снопове светлина, той почуства някаква ръка да го докосва. Тази ръка беше доста студена, може би даже мъртва. Виторио де Сита отвори очи и се събуди. Всъщност вече беше доста късна утрин, да не кажем, че за някои по предпиемчиви това си беше чист обяд.Той стана, направи си дълго кафе с мляко и мед, както го пиеше винаги. Изпи го в пълен покой, загледан в една точка и малко по -малко си представи какво се беше случило вчера. Баща му беше умрял. Те винаги бяха близки с него, но отдалече. Баща му не го глезеше. Искаше да е силен и да се бори с предизвикателствата на живота. А Виторио де Сита беше крехък. Понякога си поплакваше свит в ъгъла на стаята. Очите му се зачервяваха, той падаше изтощен и заспиваше. Когато го откриваха, той спеше като бебе, и никой не разбираше за неговите тайни.

Един ден Виторио де Сита реши да замине в големия град. Натовари на колата любимите си книги, няколко снимки на семейството му и непознати хора, и замина. Виторио спря в първия град. Нямаше значение кой. Този, който се препречи на пътя му първи. Той и в живота беше така. Появяваха се хора, и той ги приемаше завинаги в сърцето си. Виторио мечтаеше за много неща. Понякога беше повече отговорен за всичко и всички, и това му пречеше да се концентрира в себе си. Когато усетеше, че става непоносимо, Виторио се качваше на колата и заминаваше за някъде. Докато един летен ден на някъкъв остров срещна едно момиче. Тя имаше дълги крака, гарванова коса и беше много упорита. Правеше се на голяма, та нали фигурата и допринасяше за това. Всъщност тя си беше чиста мръсница. На Виторио това много му харесваше. Караше го да се учи на непозволените неща от детството. Заживяха заедно. Живяха много години. Докато един ден Виторио се попита как всъщност живее. Своя ли, или на някой друг живот. Но Виторио де Сита се беше оставил на течението, той не обичаше бурите. Един ден обаче реши, че е време да се спасява. На Виторио му беше много трудно да остави всичко и да започне oтново. Той обичаше да запазва това което беше градил с години. Не обичаше да се разпилява. Един ден се събуди с книга в ръка, И прочете: " Когато премина реката, сам ще реша кога да пристигна от другата страна." И Виторио реши съвсем естествено, че е време да отиде от другата страна. Той запази самообладание да не се разреве като малко момче, сложи си тъмни очила, натовари багажа, който се състоеше от няколко кашона и се качи на колата. Виторио кара този път доста дни. Все не му се струваше удачно да спре някъде.

Един ден, събуждайки се до колата в палатката, видя една жена. Тя се разхождаше неопределено, беше на неопределена възраст, и търсеше като че ли също нещо неопределено. Виторио и до днес има неопределени впечатления защо така се загледа и привлече от тази жена.
Тя се приближи до него, попита го уверено знае ли някъде в околността някакъв подходящ хотел да отседне, въпрос на който Виторио изобщо не можеше да отговори, защото той никога не живееше на хотели. Реши да и помогне, събра си багажа, качиха се в колата и се запътиха заедно по магистралата.
В колата мълчаха спокойно, толкова приятна утрин, че нямаше нужда да се нарушава тишината. Така може би мина час, или два. Накрая тя уверено го помоли да спрат на една бензиностанция да хапнат. Виторио спря. Влезнаха в малък ресторант. Виторио хапна малко, жената изобщо и изведнъж Виторио се радприказва. Тя - жената го слушаше без да го прекъсва. Представяше си много прекрасни вечери с него. Така и не разбра до края на живота си защо точно си мечтаеше това, без да има ясна представа как би споделяла живота си с него. Преди да го познава. Просто Виторио де Сита и напомняше дядо и, който много обичаше. Дядо и и баба и бяха живели скромно и щастливо. До края на дните си. Когато баба и почина, дядо и седеше на пейката пред къщата и мълчеше. Така и си отиде. Без да каже нищо, може би от мъка, може би от старост, може би просто ей така. Жената се чустваше по същия начин като дядо и през последната самотна година от живота му. Седеше без да се помръдва, всяко движение можеше да откъсне Виторио от неговите разкази, а те бяха толкова интересни. Виторио беше пълен с истории. Като че ли беше живял много години. А той според жената беше доста млад. Как можеше да е пълен с толкова истории? Жената престана да го слуша и се замисли за себе си. Защо тя няма спомени. Какво се беше случило. Имаше толкова интересен и динамичен живот, а не си спомняше нищо освен последните дни. Откъслечни моменти от живота и изплуваха като кораб с раждясало дъно, тя се опита да почисти ръждата, но се отказа. Спомни си само като че ли е била мъртва, и сега този непознат млад мъж я възбуди за някакъв нов живот. Живот без бъдеще, само с някакви случайни прекрасни вечери на безвремие. Нещо такова си представяше.

Виторио де Сита я попита:
-Слушате ли ме? Всъщност как се казвате?
-Ами мисля че съм Гуендолин. Не си спомням.
-Мисля?
-Да, мисля.
- Често ли мислите?- попита Виторио
- Понякога. -каза Гуендолин.- Лошото е, че като започна да мисля, не мога да спра.
- И какво правите тогава.
- Чакам някой да ме отведе на друго място.
- Искате ли да ви заведа някъде?
- Да.
Виторио поръча кафе. Той пиеше кафе само сутрин, но нещо беше станало с него. Не можеше да се познае. Изпи кафето на един дъх. Гледаше Гуендолин в очите. Очите на Гуендолин бяха зачервени, като че ли беше плакала дълго. Виторио стана. Гуендолин го последва базмълвно.

Месец по- късно. Жената на неопределена възраст, която се казваше Гуендолин, и момчето, което със сигурност се казваше Виторио де Сита заживяха заедно. Никой от тях не беше сигурен как стана това. Една вечер, докато седяха и гледаха небето, Гуендолин целуна Виторио. Или Виторио целуна Гуендолин. После двамата се съблякоха. Стояха дълго голи и не се докосваха. И двамата си приличаха много. И двамата нямаха нужда да говорят. Дали от умора, или от срам, но те даже не се докосваха. Облякоха се отново. Гуендолин каза: - Време е да тръгвам. Виторио не отговори. Гуендолин стана. Среса си косата. Среса си косата даста бавно.
Направи един неопределен жест и излезна.

Гуендолин се спусна по пътя надолу. Тя не виждаше нищо. Тя не знаеше защо си отиде. Не знаеше защо съществува. Не знаеше какво иска. Знаеше само, че не искаше да спре да тича.

Виторио де Сита стана от масата. Той самоуверено плати с последните си пари. Благодари за обяда на сервитьора, отправи се към колата, запали мотора и се запъти на някъде. Кара докато свърши бензина. Спря в едно поле. Заспа.

Гуендолин се събуди. Тази сутрин и беше доста смешно. Незнаеше защо. Но знаеше, че я чака достатъчно много работа. Отговори на две интервюта, отиде на една среща, обядва в един ресторант. Обичаше ресторантите. Понякога обичаше да обядва сама. Телефона звънна.

Виторио де Сита се събуди. Сънуваше, че е с Гуендолин. Беше прекрасен сън. Търкаляха се на някакъв скъп, но грапав килим. Телата им прималяваха от докосването едно с друго. Гледаха се непрекъсното и изучаваха другия. Неудобството беше изчезнало. Телата им се сливаха и безмълвно поглъщаха другия. Изведнъж килимът излетя. Виторио се търколи и полетя надолу. Летя много бавно, дълго и като че ли с някакви невидими криле. Събуди се в безкрайна самота. Не вярваше даже на съня си. Безсрамните смели идеи отлетяха и той заплака в леглото. Този път беше наел много скъп хотел. Искаше да живее по начина, по който Гуендолин мислеше че живее. Сигурно и смело.

Гуендолин се събуди. Сънуваше че е с Виторио. Беше прекрасен сън. Търкаляха се на някакъв евтин диван в евтина хотелска стая. Телата им се бореха едно с друго. Не можеха да се погледнат в очите. Не искаха да си признаят усещането, че като свършат с това боричкане, всеки ще замине в неизвестна посока. Гуендолин се събуди. Намери се в някаква болница. Над нея седеше Виторио, надвесен говорейки несвързано.
- Какво става? -едва промълви Гуендолин.
- Беше катастрофирала. Намерили са те от съседния хотел. В чантата ти имало един единствен номер. Моя.
- Била съм в кома? Бълнувах ли?
И Гуендолин се унесе отново. Виторио не помръдваше. Представяше си най-лошото. Не можеше да издържа повече. Той бавно стана, и излезна. Вървя дълго. Докато стигна края на града. Накъде вървеше? Защо искаше да избяга? Обърна се и се затича към града. Когато краката му отказаха, той се огледа за такси. Нощта беше зловеща. Като че нощта знаеше какво се беше случило. Виторио беше объркан. Опитваше се да го скрие от себе си, но това не помагаше. Той никога не беше изпитвал това чуство. На безкрайна тъга. На необятна тъга. На загуба. И същевременно живота му беше пълен. Като луна, която е бременна от пълнолуние. Като дете, на което са му дали нова играчка. Като на река, по която плуват безметежно лодки.

Гуиндолин се събуди. Тя се огледа за Виторио. Искаше и се да е до нея. Незнаеше какво да прави без него. Опита се да стане от леглото. Залитна. Легна отново и се загледа през прозореца. Навън валеше крехък сняг. Толкова го беше чакала. И ето. Малки снежинки, леко объркани се лутаха нагоре- надолу. Падаха на земята и се стопяваха. Колко са крехки. Помисли си Гуендолин. И се унесе отново. Сънува, че си е загубила колата, и са и откраднали пинк- понка. Гуендолин също беше объркана и самотна.

След около месец и повече Гуендолин загуби паметта си. Катастрофата беше блокирала всичките и спомени. Докторите се надяваха някога да я възвърне, но за Гуендолин това нямаше значение. Тя нямаше минало. В какво да се рови ? В избледнели страсти? Защо и е необходимо да има памет? Паметта е необходима на историците. На нея тя не и вършеше работа.

Гуендолин си спомни само един сън. Беше изрекла на някого, че е влюбена, и това уби цялата възможност за каквато и да е перспектива. Тя продължи да живее живота се без каквато и да е страст, в мир със себе си и хората. Понякога се чудеше защо този или онзи припада по някакви си фусти, защо тази имала по хубави крака от онази, и защо въобще хората се тормозят с неща, които отминават, избеляват и се пръсват като глухарчета, носещи се безсмислено през полето от вятъра.
И как може да не се забелязва снега, който е толкова бял, че се ослепява от него.

Виторио де Сита спря пред една непозната къща. Влезна в нея да си почине от пътя.

to be continued