„Танцови представи и артистични предпочитания"

„Танцови представи и артистични предпочитания"
Проект за издаване на книга
Превод и автор - Галина Борисова
Редактор - Ангелина Георгиева

През последните 20 години събирах и превеждах доста материали от списания и книги, излизали в периода 1960- 1999г., както и през последните няколко години на нашия век.
Срещите ми с имена като Ксавие льо Роа, Дайвид Замбрано, Джорди Кортес Молина, Луис Бедард, както и с по- старото поколение артисти като Ана Халприн, Мьрс Кьнингам, Лиза Нелсън, Марта Майер, насочиха моето внимание към съвременни форми на танца, въпреки че детските ми години минаха в изучаване на класически танц. Започнах да уважавам различността, индивидуалността, особеното, кривото, а даже в последно време и непрофесионалното. Като артист, който имаше възможност да преподава веднага след дипломирането ми в хореографското училище, и работата ми предимно с драматични артисти, които уважаваха тялото и неговия физически потенциал, разработвах и преподавах непрекъснато едно по- различно отношение към сценичните форми, техники и методи. Познаването им допълваше безкрайната картина от възможности за експерименти и актуалност за динамиката на времето, както и създаването на условия за оригинални интерпретации на вече експериментираното.

Спомням си, че не беше лесно да се убедят по- консервативните, че новите форми не отричат традициите, а само ги допълват като интерпретират и разнообразяват по индивидуален и личен начин танцовото наследство. Предизвикателствата не са за всеки, но през периода 1989- 2007г. като че ли имаше и такива, които разработваха някакви пролуки за по- различно сценично изкуство. Имах шанса да бъда от тези, които упорито работеха и доказваха себе си в различни пространства на болници, фоайета и коридори, понякога нелегално, понякога приютени от симпатизанти. И до днес представата ми за артиста е той да не работи на заплата, да си избира проектите и даже понякога да не работи.

Надявам се, че студентите които обичах и обучавах през последните 20 години ще продължават тази относителна теория.
В тези преводи и лични текстове ще намерите откровения за танцови предпочитания, критики на авторитети, разсъждения и интервюта с големи танцьори на съвремието ни. Разговори с танцьори на Пина Бауш, споделени интервюта с хореографи от Европа и Америка, допринесли за съвременния танцов театър, които са включени съвсем не толкова хронологично, нито претендират за изчерпателност. По скоро това са мои лични архиви, които искам да споделя и събера на едно място.



„Единственото нещо което ми принадлежи изцяло е моето тяло. Желанията често изневеряват на мисълта ни, действията често излизат извън пределите на очакваното. Понякога душата ми витае извън мене и търси тоталното щастие и покой. Често разума и съзнанието ми излизат от контрол. Единственото, което винаги ми напомня че е с мене, е моето тяло. Такова каквото е. Понякога живо и красиво, понякога отмаляло и грозно. Но аз го обичам. Защото никога не можем да си изневерим.

Танцът, който ми даде и отне толкова много. Не бих могла да претендирам за изчерпателност на всичко, което ме забавляваше и впечатляваше през последните 20 съзнателни години от моя живот. Тук ще намерите неща, които ме интересуваха поради лични и естетически причини и на които търсех всякакви обяснения през интензивните годините на откровена работа след 1985г., всеотдайна обич и не много целомъдрен живот. Посвещавам този труд също и на баща ми, който не можа да види нито един мой танц."

Галина Борисова

тук ви предлагам мои текстове писани за удоволствие между 1990- 2008 , приятно четене!

Думите и фактите ме изморяват. Предпочитам визията и ефимерния танц.

Имам един малък личен проблем. Не помня дати, имена и доста бавно запомням думи. Фактите ме уморяват. Не мога да се концентрирам върху детайли. Точно затова ми се струва развих изострена чувствителност към наблюдението на случващото се в момента. А не на разказа. Усещането ми за хората и света се базира по-скоро на спомена от визията , медиумната интуиция,  любовната симпания и личните предпочитания, отколкото на реалистична фактология. Така или иначе фактите винаги се тълкуват различно.

Започвам този увод, защото бих искала публиката да мисли първо за нас като хора, а после като артисти. Живота ми до този момент беше изпълнен със случайности, и нямаше много общо с предвидени или предизвикани събития. Рационалността никога не е била доминираща в личния ми или професионален път. Надявам се обаче, въпреки развитата интуиция и случайностите, които приветствам,  все пак водя живот, който няма да има нищо общо със случайността. 

Първите ми усещания за танц бяха, когато сама несъзнателно осъзнавах, че не можех да седя на едно място по- дълго от пет минути. Когато усещах, че започвам да се наблюдавам несъзнателно. Това създаваше усещания за друг свят, усещания които по- късно се опитвах да предавам чрез танц. Спомням си майка ми, която ми правеше забележка, да стоя и чакам автобуса невъзпитано. Според нея възпитано значеше каквото другите хора правеха. Това породи у мене несъзнателна съпротива и съмнения към еднаквото още в много ранна възраст. Крайния абсурд беше, когато ме караха в първи клас да пиша с дясната ръка. Оттогава пиша грозно и не следвам установения ред. Правят концертни изпълнения. Тази “съпротива” породи  факти и  случайности, които детството ми предложи като неизбежност.

По- късно усещането ми за танц ‘зацикли’, когато учех в балетното училище. Питах се защо уча тези стъпки, които няма никога да се науча да изпълнявам перфектно. Така открих колко специфично тяло имам. То не се справяше с усвояването на балетната техника. Това сигурно формира моята упоритост. Не бих се отказала от нищо започнато, поради наивната идея че съм си пропиляла времето. Така приключих с балетната техника, и повече никога не се опитвах да стоя в „първа” позиция. Може би по-късно това оформи моя неудобен, клатещ се танц. Така нарекоха колеги от чужбина моя спектакъл  “A Never Ending Story”- панически танц.

Постепенно за последните 20 години моя „неудобен” танц се превърна и в танц -статика . Пример за това е последното ми соло “Хуанита Хилдегард Бо”. С него затвърдих относителната теория, че когато сме в статика, точно тогава позволяваме да се случат неща.

Спомням си в пубертетните ми години, един български хореограф ме нарече “еретичка” . Аз даже не знаех какво значи това тогава. Но го запомних за винаги. Оттогава избягвам етикети и определения. Особено отправени към млади хора. Като преподавател се научих да харесвам и даже протежирам различността.

Живота след училище беше много интересен. Той стана моя университет. Първите ми усещания за танца са свързани и с допира към собственото ми тяло. Не си спомням  като бебе или малко дете майка ми да ме е прегръщала често, но в годините, когато тялото ми се пробуждаше и искаше успокоение чрез допир, тя вече не правеше това от чувство да не ме глези. Сигурно това е и първото ми пробуждане за човешки контакт. Усещането как движа тялото си и цялата тази чувствителност на кожата, а по –късно и на органите ми, ме караха да търся  различни начини за изучаване на тялото, като разум и съзнание много категорично се изявяваха като естествени приоритети.

Така поддавайки се на “естественото”, аз никога не се пристрастих към каквито и да е удивителни съвременни методи или педагогически предпочитания. Опитвах се да миксирам опита, да мутирам идеите и да експериментирам с тялото. За известно време предпочитах „неудобният’ танц, въпреки че изучавах релиз техники. Непрекъснато опитвах различни идеи, изневерявах на вече направеното, тъй като детските ми усещания продължаваха да ми се натрапват. Не обичах масовките и клонирането на индивиди. Все още предпочитам женския танц. А почти всичките ми приятели за мъже. Осъзнавах постепенно, че етикета “лош” ученик   може да е нещо позитивно.

Ако веднъж човек започне да танцува, мисля че не може да спре никога. Невероятно  красиво е просто да се танцува, както и да е. Интересува ме танца, който е свързан със създаването на атмосфера. Каквато и да е атмосфера и настроение. Това прави спектакъла вълнуващ и поетичен. Академичното започна да ме отблъсква, може би в стремежа си за перфектност и подценяване на зрителя. Това разделяне на професионалисти и аматьори. Това разделяне на танц, театър, музика, опера, комерсиално, „високо” изкуство. Все етикети, остарели като покривките на баба ми. Колкото по стари, толкова по ценни. Биха казали някои. Аз също харесвам покривките на баба ми, но не харесвам ликетата и ръждата по тях.

През годините се забавлявах повече с непосредственост и практика и това обезсмисли обучението ми на цялостна програма към университет. Това доведе и до непрекъснатите до- обучения и кратки специализации, може би поради неоспоримия факт, че все нещо може да се случи. Разнообразието, сравненията и липсата на пристрастия станаха мои най - верни учители.

Винаги съм се успокоявала, че съм голяма късметлийка. Правя точно това, което харесвам. Опитвам се да пиша как разбирам танца. Какво харесвам в танца. Кой танц ме отблъсква, и има ли такъв изобщо?

Какво разбирам и влагам в думата танц.  Колкото повече въпроси си задавам, толкова повече спомени ме навяват. Незнам защо се връщам към миналото в този момент. Обикновено се опитвам да предусещам бъдещето.

Предпочитам да говоря с примери. Това прави думите по- убедителни, а отговорите истински. Харесвам танца и движението, защото то е безмълвен начин да кажем нещо, за което думите са недостатъчни или изглеждат глупави.  Например: Сядам и кръстосвам крака. Изпъвам гръбнака и вдишвам дълбоко. Отпускам главата отмаляло назад и след дълга пауза бързо ставам и се запътвам в някаква посока.  Всеки който наблюдава това, получава различни усещания. Ето тези усещания ме интересуват в танца. Ето този танц ме вълнува. Поне в този момент. Усещания. Но представите ни винаги са ограничени. А думите са недостатъчни да изразят усещанията.

В танца харесвам случайността, импровизацията. Харесвам също как тялото върви, защото мозъка направлява. Не харесвам танц, който е формален, “позиционен”,  външен, нарцистичен. Няма танц, който да ме отблъсне. Може би  само ако има някаква агресия в него. Не понасям силата. Тя няма нищо общо с мъдростта. Като малка наблюдавах как по време на боксови мачове мъжете на терена си разбиваха физиономиите и не разбирах защо това се наблюдава от хората с толкова голям интерес. Мислех си също, че филмите в които имаше война са измислица и че това може да се случи само във филм. Бих искала да разбера защо хората не ходят на танци вместо това.

Танц за мене може да е  падащо перо, затварянето на клепачите, треперенето на ръцете. Стъпването напред, сядането на пода, облягането на лакът, отпускането на раменете. Не свързвам танца само с пируети или арабески като при класическия танц, или със свиването и протягането като при модерния танц, или случването или неслучването при пост- модерния. Танцът за мене се случва тогава, когато не се усеща техниката, която е необходима за този танц. Без значение каква е тя. Когато говоря за танц, свързвам това с неизбежното, виталното, безгрижното, концентриращото, лекомисленото.

Спомням си когато за пръв път прочетох в едно списание, че танцьорите на Марта Греъм са имали проблеми с яйчниците си от дългото правене на contract / release, се ядосах на Марта. Не исках да преподавам танц, който е фанатичен и преминава границите на удоволствието от движението и създава изменения във физиката на човек. Така едно интервю оформи в мене категорична посока как да се движа по нататък. Въпреки това бях толкова респектирана от Марта Греъм, че дълго време практикувах нейната техника. До момента, когато това увреди също моите стави и телесните проблеми доведоха до по внимателно изучаване на каквато и да е техника.

В средата на 80те у нас още не беше удобно да се критикува свободно, не се позволяваха изказвания или лични мнения, некоординирани с историческите факти (които бяха доста оскъдни и съмнителни) за никой, който е авторитет и има или е имал някаква роля (каквато и да е тя, положителна или отрицателна) в оформянето на  местните тенденции. Нямаше контакт и диалог между поколенията. Все още седяхме със смирени глави и слушахме монолози. Дистанцията на годините при различните поколения не допринасяше за положителен диалог.

По късно през 90те това се изроди в отричането на каквото и когото и да е. Другата крайност. Аз също участвах в тези глупави тенденции. Но след толкова дълго мълчание на човек му се искаше да изрече и назове по свой начин разбиранията си. Надявам се обаче в намирането на баланс. Поне за водене на цивилизовани дискусии. Не говоря за промяна, говоря за диалог.

Танца не почва и няма да свърши с нас. Моето поколение не е от поколението на интернет, тъй като в детските ми години нямаше компютри, но е от поколението което ползва  интернет в зрялата си възраст. С качването на толкова лична информация на текстове и видео в интернет пространството, ми се струва отживяла идеята, че университетите  и училищата са единственото място за образование. Разбира се те са място за срещи и опит, споделян с другите. Личното докосване до артисти и преподаватели е толкова важно, колкото и личното ни усамотено информиране. И какво е опита, ако не е споделен.

Харесвам танца, който като че ли е случаен, спонтанен.  В това не влагам никакви технологични или експериментални идеи. Например танца на Мърс Кънингам е забавен до толкова, колкото рационално е предначертан да е случаен, и да няма значение кое и какво следва. Тава не омоловажава танца на Марта Греъм, който преди Мърс е бил драматичен и сюжетен. Това не прави и нас отговорни за това, че някой преди нас е предпочел нещо друго. Разместването на смислите и значенията в последно време ме забавлява. Кичът и аматьорското отношение също намирам за интересен факт. Робуването на традиции, и отживяла практика може да бъде само за хора, обречени от наследствени отговорности. Харесвам пионерските идеи, но не и пионерските организации. Не смятам, че това което аз съм открила за себе си, е валидно и за другите като кредит. Само пре-осмислянето и ре- организирането довежда до активност и лична отговорност.

Ако с едно изречение трябва да опиша какъв е моя танц, то в момента ще кажа, че е танцът за възможността. За повече от 20 години съзнателна практика естествено се оформиха определени предпочитания, в които обичам да мутирам. Танца достигна технически „олимпийски” умения.  Но поне сред малък кръг колеги се забелязва връщане към романтичната идея на свободния танц. „Измите” също отдавна не са на мода.

Харесвам танца от преди повече от 200 години. Танца на Фани Еслер и Мария Тальони, въпреки че никога не съм го виждала. Мога само да си го представям. Това не прави по малко увереността ми че го харесвам. Струва ми се толкова наивно симпатичен и откровен, без да се срамува от това. Всъщност този танц много елегантно се разголва и издига във въздуха. Той е по - смел от днешния “шокиращ” танц, на някои наивници.

Танца от последните години избягва всякакви емоции, сякаш бяга от директност, крие се някъде в артиста, и затова ми се струва интересен, трябва да се разкодира, открива, измисля. Казвам интересен, това не значи че ми е любим! Във всеки период има изключения от тенденциите. И може би в тези артисти и работи има смисъл. Себе си слагам между мутантите. Тези, дето експериментират със себе си. Колкото и да се отегчавам, колкото и да се паля, колкото и да съм “във”или излизам от “форма”. Отново се чувствам като непослушен ученик. Но не изпитвам чувство за вина.

Галина Борисова

5 февруари 2006

A ROOM WITH A VIEW

вдъхновена от заглавието на филм със същото име.

Галина Борисова

От известно време живея сред природата. Имам голяма градина, къща и много цветя. Имам достатъчно време, за да наблюдавам и сравнявам природата на хората, обградена с толкова много красота от цветя, птици и дървета. Сред тишината обичам да слушам хората и техните мнения по въпроса за глобалното затопляне. Всеки има теория за това. Самата аз предпочитам да знам само какво ще е времето утре.

От известно време се дистанцирам от всички глобални и световни проблеми. Може би, за да не разваля магията на тайнството. Може би, за да не се отегча излишно в пресмятания за перспективите и бъдещето на света. Може би, за да не разруша с активното си присъствие митът, който неминуемо си създаваме за нас и света около нас . Природата е толкова самодостатъчна, че не бих могла да наруша нейния бавен и логичен ритъм- на непредсказуемостта. Въпреки прогнозите за времето.

От известно време се заседявам дълго сама, като се опитвам да анализирам и изговарям мислите си. Написани, те вече имат отговорност. Поне пред себе си. Размишленията ми са свързани с настоящето. Сънищата са ми отправени в несигурното бъдещето. Миналото отдавна съм забравила. Усещанията за случили се важни събития са избледнели. Предпочитам да анализирам днешното. Живеенето в настоящето е удоволствие. Незнам защо от собствената ми стая с изглед света изглежда толкова приятен.

Поглеждам през прозореца и виждам зачервеното небе, преди деня да си отиде. Струва ли си да се съжалява?

  

----------------

Juice magazine, London / “Do you think Dance Can Change the world?”

“Установения ред може да се развали според творческите възможности”

Галина Борисова

Наблюденията ми върху хората, които обичат да танцуват  затвърди твърдението, че те са най-безопасните същества на планетата. От тази гледна точка, танцът не би могъл да промени света. Промените обикновено съдържат голяма доза радикалност, агресия, борба. Танцът е твърде далече от всичко това.

Убедена съм обаче, че желанията и интуицията ръководят много повече човек и нямат нищо общо с разума. Тъй  като свързвам танца с първите две, логично е да вярвам, че танца може да изпревари или поне да усети промените.

През различните епохи танцът въвлича различни групи хора и се променя със времето. Даже и да не приемем, че променя света, то поне сме съгласни, че той самия се променя.

За пръв път  (1995г.) бях на TECHNO PARTY с моята племеница (­18 години ) , на огромен закрит стадион, където повече от 5000 души танцуваха почти в транс. Това не беше моя танц, но това беше танца на много млади хора. Преди известно време  посетих от любопитство ´чалга´клуб  с  “модерна” фолк музика, където също около 1000 души танцуваха (даже върху маси) техния стил танц.

Иска ми се да вярвам, че от тези две групи хора няма да зависи бъдещето на човечеството, но техния танц със сигурност променя света.

Има неща, които са извън разума и съзнанието и те понякога са по-определящи за промените на живота, хората  и може би за промените на самите нас. Едно от тези неща ми се иска да вярвам, може да бъде и танца. Колкото на пръв поглед това да звучи абсурдно. Еретиците, опозиционерите, писателите а може би и някои хореографи имат шанса  обаче да  развалят установения ред според творческите възможности.

-------------------

“Той каза, че би танцувал с мене ако му донеса една червена роза:  плачеше

най - добрия приятел на Алфред. “Няма нито една червена роза в моята градина” - плачеше той, и неговите прекрасни очи се напълниха със сълзи. “Ох, от какво малко нещо зависи щастието! … “Искам само една червена роза. Няма ли начин да си я получа?”

 Oskar Wild

На 6 годишна възраст мислех, че танца е само за момичета.

Не харесвах да играя с кукли като останалите. Не си играех и с домашни любимци- мислех си, че те си играят сами. По късно започнах да се забавлявам, наблюдавайки мъжете и жените които танцуваха заедно. Вече допусках, че момчетата може да танцуват с момичетата, в повечето случаи само за да им партнират. Започнах да виждам различно. По късно започнах да харесвам всякакъв вид танц. Започнах и да си играя с животни. Харесва ми да гледам предавания за животни по телевизията, но не и да виждам бездомни кучета в градовете. Понякога харесвам да посещавам зоопарка. Защото там мога да видя големи животни. Никога не съм виждала тигър по улицата. И незнам дали ще мога да реагирам адекватно, ако го видя близо пред мене. Никога не бихме могли да се подготвим предварително. Всяка ситуация е различна и за нея няма правила.

Искам да знам кой е най-добрия приятел на Алфред! Той би могъл да бъде моя най- добър приятел. Ох, от какво малко нещо зависи щастието!

Искам да открия лимита на глупостта, там, от където може би започва оригиналното. Искам да знам повече за момчетата. Искам да знам как те танцуват. Виждала съм ги да правят акробатични трикове и виртуозни пируети, но с това те не биха ме впечатлили. Разликата между женският и мъжкият танц е очевидна. Незнам защо някои се опитват да премахнат тази граница. Спомням си, че понякога съм получавала реплики, че моя танц е много феминистичен. Ами какъв да бъде? За мене най- голямото удоволствие е да наблюдавам театър Но. Гледала съм два пъти представления на трупата, и това излизане от представите на възможното създава нова представа за възможно. Същото биха правили и даже с повече грация и финес жени, но мъжете облечени и танцувайки като жени, създават дистанцирано усещане за разбирането как жените живеят и мечтаят. И тази дистанция ми се струва, е много важна, за да не се получи излишен нарцисизъм. 

 Галина Борисова