Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината

 

Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината

Типично за увереноста в интуицията на артиста, решавам да разсъждавам върху една кратка  и все още крехка история. Историята на съвременния танц в България от последните 20 години. Тя, историята като чели  се свързва с малко имена, и все отначало започва.

Пример- Маргарита Градечлиева преподава Греъм техника през 80те и много нейни ученички са запалени по тази техника. Групата играе самоотвержено (това определение и отива според мене), но не намира финансова подкрепа от министерството за култура. Симпатизантите колеги са ограничен кръг приятели. Играят спорадично спектакли в НДК зала 2, репетират в зали с лошо състояние в студентския град. Създалата се само формално, но не и юридически регистрирана трупа, се събира за представления,  доста странни за българската , балетна до тогава аудитория. и след около 5,6 години танцьорите се разпръскват и трупата се разпада. Спомням си недоумението на публиката, (и без това малобройна) и нескопосаните изказвания за техните представления. Трудно се коментира нещо, което не се познава и няма никакви примери.  Времето е началото на 80те години.

През 90те се оформя ново поколение танцьори, запознато не само с техниката на Марта Греьм, но и с по съвременни алтернативни методи . Мила Искренова специализира в Лабан център и преподава в НАТФИЗ, и балет „Арабеск”. Росен Михайлов и Таня Соколова преподават  контакт импровизация  и Греъм техника в Нов Български Университет.  За кратко се откроява инициативата на „Амарант” данс студио : Красен Кръстев, Теодора Попова, Лилия Стефчева. Моя милост кръстосва с куфарите Холандия, репетира нелегално в зали и къде ли не, а други направо емигрират във Франция като Кристиан Бакалов. Десет години имената на артисти на свободна практика се увеличава: Иво Димчев, Вили Прагер, Стефан Щерев, Ива Свещарова, Мила Иванова.

Танцовия Департамент на Нов Български Университет, Балет „Арабеск” и Балетното училище не са достатъчни за подготвяне на специфични артисти с различен тренинг и качества. Нито пък според мене качествата на тези студентите са достатъчно провокирани за по- свободно и индивидуално интерпретиране на танца.

Колегите все още сравняват танца с балетния романтизъм, а той, танца- отдавна има и

други измерения и възможности. Не е необходимо да се наподобяват остарели и вече позабравени за по -развитите държави методи, но разбира се, и това е нещо и няма нищо лошо в интерпретациите на кой каквото е научил.

През 1996г. спечелих стипендия за хореографска програма в Дюк Университет, където се провеждаше Американския танцов фестивал. След завръщането ми бях заредена с енергия и  инициативност за преподаване и споделяне на по-нови методи  и техники, но през 1996г. възможностите бяха доста ограничени. Преподавателската дейност тогава на месец допринасяше доходи колкото за едно кило сирене (примера е пак от същата 1996 г.).

Една съществена група от танцьори напускат страната като Красен Крастев, Кристиан Бакалов, Теодора Попова  и работят за европейски трупи.  Връщат се само за да си починат между турнетата. Времето премина доста бързо в динамика, опити за оцеляване и борба за присъствие.

Безкрайните желания са осъдително привлекателни. Но ние нямахме смелост да ги назовем с истинските им имена. С малки спорове и изключения. Например първите години след 1989г. се направиха се много съмнителни продукции . Пример: Люк Бои поканен от Румяна Маркова (тогавашен директор на Балет „Арабеск”) за една постановка изхарчва средства от Министерство на културата, колкото с тези пари могат да се направят 5 талантливи български постановки. Но кои са тези таланти, кой е критерия за тях? Ето това е въпроса. Смятам, че се пропуснаха доста възможности да се поощтрят малко по странни идеи и проекти през най-трудните години поради нелепи факти: липса на увереност, страх от предизвикателства и непознаване на примери в сферата на съвременното изкуство. Опитвам се за анализирам периода след 1989г.: имаше активност, появиха се много нови имена и артисти и заявиха присъствие. Промени обаче в структурата на системата не се осъществиха, освен плахите опити да се отворят сцени, за които обаче новите продукции пак трябваше да си плащат наеми.

Не беше възможно да се говори и дискутира открито, без "заобикалки". А претекста, да не нараним някой ми се струваше само извинителен. Раздаването на субсидии да дадем на всички по малко доведе до незначителни заявки и желания за изява. Въпреки че енергията беше отприщена и доста танцьори опитваха хореографските си дебюти.

Сигурно създаването на мит е по-благородно от разрушаването на мит. Така горката хореографията като че ли остана ощетена. Танцьорите също. Без промяна в структурата на ситемата е немислимо създаване на по- трайни промени. С план и стратегия, без ограничения и нелепи срокове. Та нали това е продължителен процес и за една или две години трудно би могло да се забележи резултат. Добре, че все пак се появиха смели кривокраки (в хубавия пряк и преносен смисъл на думата) артисти, че да разнообразят пейзажа с малкото експерименти, но и на тях се гледаше съмнително, тъй като те се занимаваха с движение и танц, а нямаха образование в тази област.

           

Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината!

Казвахме, че най-много обичаме това което имаме, но това беше лъжа. Защото все още самочуствието не беше достатъчно. Поради соц. Възпитание. Въпреки че, струва ми се искахме да имаме и други неща, които не притежавахме.

И въпреки това последните 20 години имаше много танцови продукции: славянски емоционални безумни дуети включващи вечните любов и омраза, понякога балкански фолклор, или  по- екстравагантни изпълнения.  По-рядко нещо романтично, та нали показвахме че приключваме с романтичната идея на класическия танц. И никога нещо драстично, та даже заради самия акт за предизвикателство към себе си и танца. Всъщност като се замисля сега, имаше известна възможност за пост-модерни продукции, но нямаше изобщо възможност за тяхното експериментиране и показване пред по - широка публика.

Модерното имаше претенции навсякъде. Големите институции (като операта например) допускаха изключително рядко български имена за поставяне на съвременна постановка. Не се рискуваше. Съвременната хореография пък даже и не си помисляше, че може да се развихри в операта. Ставахме все по самостоятелни, вместо обратното. Струва ми се тогава това беше необходимо. За  20 години всеки намери свое място някъде, което експлоатираше според силите си.

Обичам къщите, градините и мириса на жасмин повече от градските панели. Незнам защо се отклонявам от темата. Обичам и мириса на животинска тор. Но най много предпочитам един прекрасен танц в полутъмната зала.

Луксът не е в това да притежаваш, а да се наслаждаваш. Беше казъл някой.

Ето това липсва на съвременния танц в България- лукс!

Галина Борисова

(Текстът е писан някъде през края на 90те, за собствено удоволствие).

 P.S. Сега динамиката леко е понамаляла, силите са изтощени, фронтовата линия е неясна, а изгледи за по- добри условия за свободна практика даже вече не са въпрос на обсъждане.

Въпреки това малко хора оставаме оптимисти завинаги.

Галина Борисова

7мо издание на танцови концерти на фондация Етюд

фондация Етюд има удоволствието да ви покани за участие в танцов концерт

7мо издание декември 2012 г.

моля да заявете вашето предложение не по-късно от 20 декември 2012 на: galiaborissova@gmail.com / blackcproduction@hotmail.com

Условията са хореографията да е нова премиера, да не e по - дълга от 15 мин. и да не е показвана на предишните концерти. Кандидатите трябва да имат поне едно професионално участие.
Моля изпратете писмо с попълнен формуляр на :http://www.etudbg.com/Site/concertInfo.html

Име на хореографа:
Изпълнители:
Заглавие:
Музика:
Дължина:
Кратко описание на идеята:

Видео линк: (ако нямамте запис на хореографията, моля да ме извикате на репетиция, за да преценим дали ще допуснем творбата)

7мо издание на тацов концерт организиран от фондация ЕТЮД

фондация Етюд има удоволствието да ви покани за участие в танцов концерт 7мо издание 15 януари 2013г.

моля да заявете вашето предложение не по-късно от 15 декемрви 2012 на: galiaborissova@gmail.com / blackcproduction@hotmail.com

Условията са хореографията да е нова премиера, да не e по - дълга от 15 мин. и да не е показвана на предишните концерти. Кандидатите трябва да имат поне едно професионално участие. Моля изпратете писмо с попълнен формуляр на :http://www.etudbg.com/Site/concertInfo.html
Име на хореографа:
Изпълнители:
Заглавие:
Музика:
Дължина:
Кратко описание на идеята:
Видео линк: (ако нямамте запис на хореографията, моля да ме извикате на репетиция, за да преценим дали ще допуснем творбата)

proffessional CV

Galina Borissova, studied at the State School for Choreography in Sofia (BG) and regularly attended Summer Academies at the Palucca School in Dresden. Her work first attracted attention at the American Dance Festival 1996, where she participated in the International Choreographers' Residency Program. In 1998 she received the first prize for her performance "A Never Ending Story" at the International Competition for Choreographers in Groningen (NL).
She has created more than 35 projects of her own that have been presented in Bulgaria, the Netherlands, Germany, Poland, Estonia, The Czech Republic, Sweden and the USA.
As a dancer she has worked with choreographers/companies such as Louise Bédard, Lenka Flory, Simone Sandroni, Elsa Limbach, and Kubilai Khan Investigations.

PROFESIONAL EXPERIENCE /TEACHING EXPERIENCE 2010-1992 New Bulgarian University, Sofia - Former faculty teacher in the Theatre Department- Dance Theatre Program 2008- Nomad dance academy- Skopje 2003 –Nordenlingen- Gronigen, theatre school, Nidelrand 1999 National Academy for Film and Drama Arts “K.Sarafov”, Sofia 1997 Duncan Center, Prague 1995 Theater Studio 4XC, Sofia, State Choreographic School 1992, 91 Tsikabaka Dance School, Serres, Greece 1990, 89 Theater Formation “Atelier 313”, Sofiа

INTERNATIONAL FESTIVALS /PARTICIPATIONS: DTW (DANCE THEATRE WORKSHOP) New York / Le SUBSISTANCES, Lyon/ DUNCAN CENTER, Prague/ DANCE ACROSS BORDERS, Sweden, France, Estonia/ ADF (American Dance Festival), Duke University/ International competition for choreographers, Groningen, Holland/ Festival for mono drama and solo performance, Belgrade / Spring Dance Festival, Utrecht / Grand Theatre, Groningen / Bard College, NY/among others.

INTERNATIONAL AWARDS: Golden medal for her solo "Juanita Hildegard Bo" - best solo performance, Belgrade, 2007 First prize for choreography- Holland International choreographer competition, 1998 / "I dance Maria Callas"  nominated for IKAR award 2014

IMPORTANT TEACHERS: 1977- 1985 Marina Koledenko, Russia/ Kalina Bogoeva/ Elisaveta Marinova, Bulgaria Ballet - Vaganova method 1988,89 Migel Lopez, USA/ Horton technique, Jean Gebron/ Modern 1990-93 Elsa Limbach, USA / Bartenieff Fundamentals/ 1995 Loise Bedard, Canada/ practical experience/ 1996 American Dance Festival - Wendel Beavers/ developmental movements/ Mark Haim - Modern / Martha Mayers- choreolab/ Jaclynn Villamil- Laban Analyses/ Eric Franclin - Body-Alignment / Daniel Lepcoff - Contact Improvisation , David Zambrano - Improvisation, Caret Newell-Dr Moshe Feldenkrais’ method/ Buto- Masaki Ivana / Lisa Nelson- Improvisation / Mark Tompkins- Improvisation/ Xavier le Roy- workshop

CHOREOGRAPHIES:
2014 - "Lucia, Giovanni and Cecilia"  chamber opera premiere 21 Feb. at Red House, Sofia
2013 - "I dance Maria Callas" - solo/ premiere: ANTISATIK festival, Sofia Dance Week
2012- " Three plays- four acts" PLAY A.P. Chehkov - theatre production
2012- “ If you don’t have a masterpiece, start out with something else”- project renovation - works by Ivonne Rainer, Trisha Brown, Anna Sokolow, Isedora Duncan, Mary Wigman, Deborah Hay, performers: Garage collective
2011- several workshops with different communities and imrpovisations on stage
2010- “There is still something to be done with leotard” – solo improvisations dedicated to: what contemporary dance is, global worming, retirement law.
2009- “If you like to move, move it”- international educational project, Austria
2006 “Chaikovsky”- with 4 dancers from ballet Arabesque, Sofia
2005"My dog likes Renata" - with the actress Lidia Stefanova and her dog Roni
2004 “Juanita Hildegard Bo” solo, premiered at 24 Kvadrat in Goteborg, Sweden, production of Red House, Sofia
2003 “La Sonnambula” solo, has been presented for Le Subsistances festival in Lyon, National Theatre in Novi Sad, Serbia and Central Station festival for Dance Theatre Workshop in New York 2003 "From your bones-A Duel?" Hannover festival Floor van Keulen/Guy Weizman
2003 “Galina’s freinds”- Norderlingen theatre school, Grand Theatre, Groningen
 2003 “Alfred’s best friends” Spring dance festival, Utrecht 2002 "Lost Chicks" Theatre Giljotin, Stockholm
2002 "Petya, Sonya &Lidia" New Bulgarian University project, Sofia
2001 "Looking for Versavia" Ballet Arabesque project, DMT, Sofia
2001 "17th of October" Balkan Dance Platform, Sofia 2001 "Defile" solo, Gotenborgh, Sweden, Dance Across Borders 2001 “Transitions”, Hippodrome Theatre, Gainesville, FL
2000 “Ataraxia” Production of the Grand Theatre, Groningen, Holland, co-partners-Sophiensaele, Berlin, Odavision, Sofia
1999 “Destination in the rough” - solo improvised performing work “Sfumato” Theatre
1998 "Attractive theories and post-modern rituals" National Palace of Culture, Sofia
1997"A Never Ending Story" -independent group- Military club, Sofia The project received with first prize for choreography, Holland
1998 1997 "If I have 3 days ...in the 13th century", Duncan Centre, Prague
1996 "Gallantry of the time"- New Bulgarian University production, Theatre Sofia
1996 "Passion simple"-American Dance Festival, USA
1995 "The Ball"- Theatre Studio 4XC, Theatre 4XC, Sofia

2011- Published the book " Dance images and artistic preferences"- New Bulgaria University

Галина Борисова за Раймунд Хог

„Един следобед”  на Раймунт Хог
„Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” на хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион.

Раймунт Хог би бил обречен на неразбиране на представленията му, както и от професионалистите, така и от публиката, разбира се ако живееше в България.
На кому са нужни представления, които променят оригиналите, отнясят се с индивидуалистичен подход към класическото наследство и се занимават с имена от световната практика, без се съобразяват с идеите от миналото, като ги деформулират или слагат в нов контекст. Такова нещо дразни много критиците у нас. Aртист който променя, подменя и не се страхува да има изследователски подход, без да се съобразява с продуценти и тенденции, без да прави компромиси със собствените си емоции и желания в България е обечен на неразбиране.

Трябва да се харесаш на определен малък кръг «специалисти» или да пълниш залите с масово активна публика, която на всичко отгоре трябва да те харесва много. Раймунт Хог е хореограф, който говори емоцииoнално и се осланя предимно на въздействието на музиката. Поради тези две причини той би бил леко старомоден, защото явно не работи според новата вълна и тенденции в съвременнтата хореография. Но въпреки «класическите» си отправни точки като използването на символи и ритуалността в драматургията му този хореограф е високо оценен от немската и световната критика.

Спектакълът «Един следобед» е обявен от критиците на “Ню Йорк таймс”, “Уол Стрийт Джърнал” и “Тайм аут” за най-доброто представление за 2009 г. Раймунт обикновенно се занимава с класически образци, без да се страхува да вземе на «заем» едно произведение, да го изчисти, да го абстрахира от разказвателност като остави най-важното: сърцевината и детайлите. «Eдин следобед» на Раймунт Хог е представление провокирано от хореографията на Вацлав Нижински - «Следобедът на един фавън».

Без да копира оригиналната хореография, хореографът се заема с най- същественото, да концентрирa вниманието на зрителя към пространството, да напомни за контраста между дву и три измерното позициониране на тялото, съвършената му асиметрията контрастираща с несъвершената симетрията в пространството. Единствената сценография са две чаши с мляко, които самият хореограф премества със строга прецизност от време на време. Забелязва се тенденцоиозност към детайла, което довежда до значимост и на най - малкото преместване на ръцете, пръстите или нищожно повдигане на раменете. И всичко това поднесено фронтално почти през цялата хореография. Ннищо повече не е необходимо, за да се случи магията на въздействието.

Като че ли апела на Реймунт е: «Моля ви оставете си прозореца отворен и погледнете на нещата от друг ъгъл». Танцъорът Емануел Егермонт размерва тялото си, размерва пространството, показва детайли с лице, после същите движения ги показва в гръб, а самият хореограф обслужва танцъора като го ограничава с две чаши пълни с мляко, като накрая ги изсипва на пода и така ни напомня на белите делматински петна при оригиналният костюм на Нижински. Всичко това може за някои да звучи скучно, защото хореографията не се променя. През цялото време се извършват перфекно детайли на отделните части на тялото, като се концентрира върху оригиналната идея за триизмерност на тялото, представенa чрез двуизмерни движения от хореографа новатор Нижински.

Непознавайки оригинала, зрителят може би няма да улови детайлите които копират оригинала, нито ще му бъдат дадени някакви кодове и символи като при класическият танц, за да разбере драматургията и да се ориентира. Въпреки това зрителят като че ли е оставен или да се слее в хореографията, с идеята или поне с танцъорът, или не му остава нищо друго освен да напусне залата. Но има ли някакво значение дали шепа хора са си тръгнали без да дочакат финала, след като по - голямата част от публиката стана на крака в Младежният театър в София. Това е обнадежцдаващо, защото се замислих колко липса на такива спектакли има на българската сцена, и колко песимистично ми стана като знам как професионална критика пише за такива работи, няма и подкрепа на институциите тъм такъв тип изследователски работи. С «Един следобед» като че ли времето спира и на човек не му остава нищо друго, освен да му се дотанцува. Останалото е суета, някой беше казал това.

 „Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” - съвместна работа на две от най-влиятелните имена в съвременния танц – хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион. Обратното на нарочната монотонност и повторяемост при хореографията на Реймунт Хог, бравурността и скоростта с която двамата британски артисти ни заляха буквално с изобретателност и отявлен спор при представянето на тяхната музикално –движенческа партитура. Показаха техника при говоренето и пеенето, заляха ни с обезсмисляне на смислите, представиха ни диалог и спор между традиционните песни (канцонети, мюзикално пеене и даже църковни песнопения) съотнесени с деконструкцията на класическите форми, съответно и с правилата при музицирането на Джон Кейдж и пост-модерният подход на хореографът Мърс Кънингaм. И двамата използваха принципите на двамата големи американски новатори, но чувството им за хумор произведе тотално нов контекст на безсмислието на каквито и да е правила, като следването на стриктните им предварителни партитури се изпълняваше с лекота, небрежност и неохота. Всичко се решава в спор и затова решението да са дует и да диалогират всякакви проблеми от литературните канони до «кравешките» навици беше изключитено симпатично.

За съжаление и по време на този спектакъл имаше публика (между която и театрали) която напусна залата. По-голямата част от зрителите станаха на крака след представлението. Явно двата спектакъла разделиха публиката на две - едните недоволни, другите много доволни. Ето това е истинският успех за едно представление!

За мене и двата спектакала бяха майсторски работи, които ме предизвикват да продължавам борбата с «кравешките» навици у нас, с преживяването на сдъвкани клишета, с усещането за неизбежност. Явно изкуството  в България отново поема пътя на политически коректно. За кой ли път в историята? За да успее.

Ще завърша с цитат от лекцията за нищото и лекция за жълти стотинки:
«…Добре дошли сте,
ето ни и нас,
ръцете-празни,
но спокойно, спокойно…
Незнаем какво вършим, но го вършим…»

“Отгатни ме”

Първата е доживот (ала в мен угасна). Втората бе цяла, частите не пасват. Третата – завинаги, също изветря. Последната приключва – що ли не скърбя? Обич ли е отговорът? Лиз Локхед,

“Отгатни ме” Галина Борисова е амазонката на българския танцов театър. Тя е като духа от бутилката, който, веднъж изскочил навън, вече никога, никой и нищо не е в състояние да улови или да усмири. Холандската критика я нарича “Робин Худ за българския танцов театър”. И наистина, тя е танцуващата с вълци, а вълците са демоните, които ни дебнат от храсталаците на заприличалото на джунгла битие. Галина обаче знае как да надхитри вълците – и затова е най-силна, когато е сама. Зад гърба й вече над 20 години няма никаква институция или постоянна трупа. Тя винаги предизвиква и реализира проектите си сама и в някакъв смисъл е живият пример, че хореографът е роден самотник или бродещ воин, който няма нужда от оръженосец. Повечето от спектаклите й пораждат крайни мнения – от неистови възторзи до пълно недоверие, особено от страна на представителите на класическия балет. От тяхната елегантна маршировка Галина се е изтръгнала навреме, но усещането й днес е, че все още не могат да й простят. Неистовите й опити да изрази себе си чрез енергията на модерния танц, пречупен през личното й усещане за движение, поза и жест, често се възприемат като среден пръст към класиката от страна на пуританите, но и като сериозна провокация – от страна на непредубедената публика. Моноспектакълът й “Хуанита Хилдегард Бо” мина някак незабелязано, а именно чрез него може да се намерят ключовете към повечето вълнуващи хореографски спектакли на бившата балерина.

Наскоро Галина Борисова представи книгата си “Танцови представи и артистични предпочитания” – първото специализирано четиво у нас, посветено на модерните практики в танца в Америка и Европа в продължение на почти целия XX век.

Как се роди идеята за книга, посветена на историята на модерния и съвременния танц?
-Книгата ми е един вид компенсация на това, че имах повече практика, отколкото теория. Фактически от 90-те години, когато започнах доста да пътувам, започнах да събирам материали. Мисля, че това са текстове, които могат да се четат не само от хора, свързани с театър и танц, но и от хора, които се занимават активно с някакъв спорт и пр.

Кои са преките влияния в мисленето ти за танца като език на тялото?
-Имах щастието да съм стипендиант на Американския танцов фестивал през 1996-а. Това е период, в който ми се преобърна фокусът. Тогава видях наистина какво многообразие от форми и видове танци съществува. Започнах да експериментирам много интуитивно. След като завърших балетното училище, след 1985-а започнаха да се формират първите свободни проекти за театър. Тогава за първи път имах възможност да работя с актьори. Оттогава повечето от моите изпълнители идват от театралната среда. Научих се да правя хореография, удобна за тела, които не са тренирани и обучени. Това беше прекрасно, защото те не приличаха на някакви световни или местни стандарти. Разбира се, това не означава, че не ми е интересно да работя с балерини, тъкмо напротив. Отворена съм за всякакви проекти. С удоволствие бих работила с аматьори или с възрастни хора, зависи от идеята на проекта.

 Откъде черпиш вдъхновение?
-От различни места. Например солото ми “Хуанита Хилдегард Бо” беше провокирано от една-единствена стъпка – изследвах как човек стъпва, а след това може да падне. Как в тишината и в неправенето на нищо, в стоенето, се случват много повече неща, отколкото ако правя някакви виртуозни пируети. Дълго време ме занимаваше статиката, която се изразява в неподвижност и пестеливост – това мълча ние, което сковава гърлото или от което те напушва смях. Киното и театъра също ми влияят. Азиатските филми ми се струват по-поетични от европейските. Те разказват личните, чисто човешки истории така, че те да изглеждат по-важни на фона на световните събития.

Кои са твоите учители?
-Имах шанс да бъда провокирана в България от канадската хореографка Луиз Бедар, която беше у нас по време на първите летни фестивали в Сливенския театър през 90-те. Мисля, че имам голямо влияние от Луиз, както и от американските нови подходи, техники и методи, които научих като стипендиант в САЩ. Въпреки това у мен винаги е имало желание да не повтарям наученото, да не използвам движения от тренинги, а сама да търся мои собствени пътища към архитектурата на пространството. Първите ми хореографии бяха сюрреалистични, почти като картини на Салвадор Дали.

 До каква степен вярваш на интуицията си?
-До голяма, особено в началото. Първите ми представления бяха сериозно провокирани от интуицията и фантазията ми. Мисля, че мога да се нарека еретик в танца. Винаги обичам да започвам на чисто, въпреки че в никакъв случай не игнорирам историята. Много е важно в един момент да “забравиш” познанията си, независимо дали се отнася до алтернативно или консервативно изкуство, пък аз имах строго класическо образование, за да се опиташ да намериш себе си и своята индивидуалност. Разбира се, след 30 самостоятелно продуцирани представления, представени на световни и европейски фестивали, вече ми се струва, че не мога да разчитам само на интуицията си. Преди правех по две представления на година, докато сега една идея може да ме занимава в продължение на 2-3 години. Не използваш богата сценография, но наблягаш много на костюмите.

До каква степен е важен символът, знакът, езикът в твоите спектакли? Как избираш костюмите си?
-Винаги съм предпочитала спектаклите без декор. Сценографията ми може да бъде просто един портокал, който да виси във въздуха. Харесвам малките детайли и автентичните костюми, които не са купувани наготово или специално ушити. Например за Never Ending Story през 1996-а, чието българско заглавие беше “Каква глупачка е тази с ку- кувичето перо”, бяхме облечени с дрехите на нашите родители – роклите и плисираните поли от 60-те, много хубаво се получи. Костюмът за солото ми в “Хуанита Хилдегард Бо”, което доскоро се играеше в Червената къща, беше посветен на Некерман (немската “Лада” за женска мода), тъй като образът ми беше на типичната жена домакиня, живееща на границата на търпението и смелостта. За мен този спектакъл е силно интимен. В него имаше много от личната ми умора, самота и изолираност. Всеки следващ спектакъл при мен произтича от предишния. При мен пътят беше обратен – всички млади хореографи започват със солови изяви и постепенно създават трупа или ансамбъл, при мен началото беше с групови хореографии и на доста късна възраст за себе си направих едно соло “Намерение в незавършен вид”.

На свободна практика си, защото не правиш компромиси. Каква е цената?
-Ако отидеш като гост хореограф в държавен театър, там разполагаш само с щатни актьори и е много трудно да вземеш гост, винаги имаш ограничения. А хората, които участват в спектакъла, за мен винаги са имали огромно значение, тъй като наблягам на тяхната индивидуалност. Мога да кажа, че съм от малкото хора, които са помогнали на свои колеги да продължат да се занимават със съвременен танц.

Кои бяха най-болезнените моменти в твоя път през танца?
-Когато балетната критика (защото аз винаги съм имала подкрепа от театралната критика и публика) се отнасяше с неразбиране към това, което правех, защото то не приличаше на нищо познато у нас. Изглеждах им много странна, тъй като бях много пестелива в движенията, които понякога бяха натурални и ежедневни, а те не ги разбираха. Спомням си, че веднъж ги равниха с пантомима, което за мен е пълно безумие и неразбиране на съвременния танц. Понякога си мисля, че ако не се бяха случили промените от 1989-а, аз нямаше да се занимавам с модерен танц.

Обидена ли си за нещо?
-Не обидена, а разочарована. Наскоро направих квартет по музика на Чайковски, танцьорите бяха с памперси и пера на главите. Взех смело решение с деструкция на класическия танц и с ирония, която беше приета за подигравка. Което не е така, защото самата аз съм учила класически балет и според мен можех да си позволя такава интерпретация. В спектакъла бях включила ежедневни звуци и шумове, дори блеене на овце, заради което някои решиха, че това е ужасно...

6то издание на танцов концерт

6то издание
на танцов концерт
отново на 26,27 април 2012
Център за култура и политически дебати "Червената къща"

моля за участие заявете вашето предложение до 5 aприл на: galiaborissova@gmail.com / колие до : blackcproduction@hotmail.com

Условията са хореографията да е нова премиера, да не e по - дълга от 15 мин. и да не е показвана на предишните концерти. Кандидатите трябва да имат поне едно професионално участие. Това издание ще толерира премиери, които са насочени към образователната ни програма. Можете да представите копия на известни хореографи от далечното или близкото минало. Във всякакъв стил и жанр. Mожете не само да възстановите стари хореографии на пионерите на модерния и пост-модерният танц, (тази година включваме и примери от новата история и на поп културата) но и да създадете нови оригинали провокирани от световните примери като ги цитирате, коментирате или интерпретирате. Какви са световните тенденции на съвременният танц и пърформанс?
Tемата е: «изкуството е само въпрос на време и подпис».
Моля бъдете внимателни в използването на музика без осигурени авторски права, както и ако цитирате някого в хореографията си, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА споменете името на създателя на оригинала.

Моля изпратете писмо с попълнен формуляр:
Име на хореографа:
Изпълнители:
Заглавие:
Музика:
Дължина:
Кратко описание на идеята:
Видео линк: (ако нямамте запис на хореографията, моля да ме извикате на репетиция, за да преценим дали ще допуснем творбата)
Поради ограниченият брoй места в Червената къща този път организираме концерта в две поредни вечери, затова моля ви да ме уведомите, на коя дата можете да представите хореографията или искате да участвате и на двете?

Очакваме вашите предложения,
Галина Борисова

dance concert organized by fondation Etud, 17 jan. 2012 at Mladejki theatre, Sofia

5 то издание на танцов концерт
организиран от фондация ЕТЮД


Имаме удоволствието да ви поканим да участвате на поредното 5 то издание на танцов концерт организиран от фондация Етюд на 17 януари 2012г. на камерна сцена на Младежкият театър.

Работите които можете да представите не трябва да са по-дълги от 15 мин. и не трябва да са представяни на предишните концерти.

кандидатите трябва да пратят автобиография, заглавие на хореографията, музика и идея, колко танцъора участват и да прикачат линк с видео на работата с която се кандидатства, за да можем да видим предварително хореографията в интернет.

кандидатите трябва да са имали поне една изява на професионална сцена.

Моля да заявите вашето участие до 20 декември 2011 на :
blackcproduction@hotmail.com / galiaborissova@gmail.com

два проекта на Галина Борисова

от 7 февруари до 13 март стартира отворен кастинг и репетиции за проект на Галина Борисова с работното заглавие "ЗА…РАЗНООБРАЗИЕТО"- Между популярното и академичното).
Всеки желаещ може да заяви участието си в Дерида денс център, Василев бизнес център
Адрес : Индустриална 11
Телефон : +359 (2) 839 54 81
Телефон : +359 878 100 336
Уеб сайт : www.derida-dance.com
или на моя фейс бук адрес, където е обявен проектът.


Сценична версия на «Спящата красавица», «Kрасавицата и звярът» и популярното ТВ шоу- «The better you look».

Спектакълът провокира със спонтаността си да променя идентичността на изпълнителите в различни роли -социални модели на типажи от хора, за които изявата по скоро е забавление и излишна суета.

Изпълнението на «красавицата»- авторите като «професионалисти» и «звяра» -изпълнителите като аматъори, ни карат да се запитаме какво би се случило ако един ден сме събудени не от красавицата а от звяра.

Представлението е една драматична трагедия и не се препоръчва за деца под 18 години.

Идея и хореография: Галина Борисова
Изпълнители: все още набираме кандидати и участници
Музика: микс между класическа и популярни песни

Със финансовата подкрепа на фондация «Етюд» и с подкрепата на Derida dance center.

График на репетиционният период:

5 дни на седмица, 4 седмици, по 2 часа на ден от 7 февруари до 13 март 2011/от 12:00 до 14:00 ч.
13, 14 март- презентация в студиото на Дерида данс център

дати за репетиции : 7,8,9,10,11,12,14,15,16,17,18,19 февруари
както и още две седмици през началото на март- датите ще се обявят допълнително

Другият проект е уъркшоп през уикендите от 19 февруари до 13 март/

Информираност чрез движение ®
Уъркшоп/тренингови класове с преподавател Галина Борисова
(19 февруари до 13 март 2011- всяка събота и неделя)

Mетодът (Информираност чрез движение ®) чрез който педагогът ще се занимава, се изразява в две паралелни форми: Повишаване осъзнаването чрез движение ® и функционална интеграция ®.

В информираността чрез уроци за различни движения, се достига до точно структурирани изследователски движения, които включват мислене, наблюдение в движение, както и се достига до конкретни представи.
Много от тези движения се основават на развитието им, както и техните обикновени функционални дейности. Някои от тези серии от движения са на базата на по-абстрактни изследвания на ставни, мускулни и ортостатични отношения. Уроците се състоят от удобни, лесни движения, които постепенно се развиват в движение на по-голям обхват и сложност.

Тези класове- уроци са опит да се направи една ясна представа за телесните невромускулни модели и да се разкрие причината за липсата на гъвкавост, както и спомагат за разширяване на възможностите за нови начини на движение, като същевременно се увеличава чувствителността и се подобрява ефективността.

Основна цел на информираността чрез движение е да се научите как най-основните функции са организирани, и как може да се извършват всякакви действия, студентите имат възможност да научат как да:

* Присъстват в своята цялост самостоятелно
* Премахване на ненужните разходи на енергия
* Мобилизират своите намерения в действия
* Научават повече за своето тяло и естествените му функции

Класовете за базирани на Александър техника, Фелденкрайз метод, както и на основните принципи на Бартиниеф.
• The Feldenkrais Method, Alexander Technique, Bartenieff Fundamentals
Програмата :
19, 20, 25, 27 февруари
5,6,12,13 март

събота от 15:00- 16:30ч. курсът е с предварителна заявка и струва 55 лв.
неделя от 16:30- 18:00ч.

Някои от участниците в курса (след селекция на преподавателя) биха могли да участват в презентация на проект на Галина Борисова, като се включат и в репетиции през уикендите от 19 фев.-13 март. Като тези часове не се заплащат.

Нека да си признаем

Нека да си признаем: Във България културата и естетиката никога не са били приоритет на масовките.

Повече от 20 години се надявах на реформи и малко модерност в мисленето и начина на живот поне в по- младото поколение. Но уви! Твърдението че: „ Във България културата и естетиката никога не са били приоритет на масите” се прокрадна в съзнанието ми доста късно, когато вече бях на 40 години и се преместих да живея малко извън града. Бях поканила една приятелка актриса на гости и когато я настаних на тавана,за да остане да преспи вечерта у нас с нескрита ирония и двете открихме на сутринта, че песента „Бела роза” не е прозвучала като серенада от моя страна (тази песен беше част от мое представление и същата тази актриса имаше „късмета” да е на сцената на тази песен), а е била част от музиката на съседите, които явно са празнували доста шумно през нощта. (Тук искам да споделя, че в представлението ми освен песента "Бела роза" имаше и Бетовен и друга разнообразна музика, в контекст на идеята за "Петя, Соня и Лидия")

Слушайки редица телевизионни програми за реформите в културата и присъствайки на дискусии с представители на Министерството на Културата и директори на театри се уверих,че грижата е не как да се направят реформи, а по-скоро да се приеме реалността и да се направят някои принудителни промени, поради съкращения на бюджета. За съжаление такива реформи трябваше да са изисквани от самата гилдия и съсловие, почти веднага след промяната на режима след 1989г. Но уви!

Чух от Явор Гърдев в предаването „Нощни птици”че създаването на театрите по време на социализма е направено насилствено (цитирам), и приемайки това за истина (въпреки че е казано от млад режисьор и би могло да се оспорва, тест- той не е свидетел или участник) можем да си представим че ако нещо е било изкуствено наложено в миналото, защо да се опитваме да спасяваме нещо, което така или иначе не е било необходимост на масите. Ако местната кръчма и мегдана-площада са символ на едно малко населено място, защо тогава фокуса да се измества от тези две неща и да запазваме някакви си така и не много адекватни на ситуацията на живеене театри и културни институции. Не мога да си представя, че в театъра в Перник например (един миньорски град)имат нужда от Шекспир, или някой друг съвременен автор, писал за проблемите на класа, която в този район на България така и не съществува. Но си мисля, че може би младото поколение би искало да види и участва в някое брейк хип-хоп представление, или поне в пиеса на местния актив на училището, колкото и резултата да е съмнителен. Все пак усилията трябва да се поощряват.

Разбира се, в по-големите градове като Русе, Варна, Пловдив и др. където има традиции в областта на културата и естетиката (поради факта че там са живели хора образовани и живели на Запад), театърът, операта и балетът имат традиции и за тези градове не е необходимо да се вайкаме дали трябва да се закриват или не. Така или иначе там има нужда от такава „висока”култура. Друг е въпросът, дали искаме постепенно да променяме културата на масите, но да имаме стратегия, че може би и в Перник някои от хората била искали да имат театри и някакви алтернативи на местна почва.

Моето лично усещане е, че докато плявата която лесно се изкоренява (повярвайте ми, от практиката в градината това твърдение е вярно), то бурените са доста устойчиви и подлежат на специална обработка. Въпросът е на кои терени искаме да посадим орхидеи, и въобще това необходимо ли е или да се спрем на лалетата (колкото и холандско това да звучи), къде да са отбраните сортове домати,и къде да са плодните дърветата, за да не правят сянка на останалите зеленчуци и насаждения. Примера с градината ми се струва удачен, даже и аз самата съм доволна от това сравнение (усмивката на лицето ми не може да се скрие), но е актуален пример, ако искаме на едно малко пространство, каквото е България да имаме успешна градина. В края на краищата колкото и да искаме масите да са по –образовани и естетични в България, те трябва да се възпитават внимателно с педагогическо търпение, а не да се налага някакъв световно неуспял модел.

И докато не се мисли в перспектива и само се закърпват дупките ми се струва,че още дълго време ще се лутаме напред и назад, без даже да имаме достойнството да си признаем загубеното време, напразните усилия и не скромното положение, че в това да мислим първо за себе си няма нищо лошо, то е по- вярно на ситуацията, отколкото да мислим за другите (имам в предвид масите), на които така или иначе не им пука за розите, освен ако не се чува на висок децибел песента „Бела Роза”.

Нека да си признаем: Във България културата и естетиката никога не са били приоритет на масите, затова моля ви, да мислим за себе си.
Искам добра Шекспирова постановка. Може и да не е в България, за 200лв. човек може да замине извън България със самолет, да посети театрална постановка, да преспи в хотел и да се прибере по живо по здраво. Разбира се бих се гордяла, ако мога да отида в Народният театър в София и да видя нещо, което няма да ме върне назад във времето, а ще ме провокира напред към бъдещето. Да чуя целия текст на Шекспир, без значение в каква експериментална форма се предлага постановката, с какви костюми и в какъв контекст.Но кой ли пък може да се похвали (даже и във Виена),че може да види нещо такова.

Явно кризата е ударила не само икономиката, но и идеите. Ще си налея чаша скъпо питие, животът е твърде кратък за да пием евтино вино…

2010-05-17
Галина Борисова

Бъдещето е на съвременността, а не на цървулите!

Галина Борисова: Бъдещето е на съвременността, а не на цървулите!

Публикувано http://pvpetrov.wordpress.com/2008/01/04/26/ на 4 януари 2008
От Театри

За Хаунита, танца и очите с хореографката Галина Борисова
разговаря Пламен Петров

На тази страница обикновено се помества един обемен материал, в който се разказва за кариерата на някоя личност. Тази седмица това няма да е така. Ще си позволя да оставя разговора ми за кариерата на Галина Борисова непроменен и обработен. Причините са две: тази жена казава нещата по начин, който не позволява да бъдат преразказани и второ няма нищо по-хубаво от това да се прочете словото на актьор, който в изкуството си борави едниствено с езика на тялото.

- „Хуанита Хилдегар Бо” е ваше танцово предстваление, което се играе вече втори сезон в Червената къща. В началото вие казвахте, че тя няма минало, нито бъдещ, а само настояще. Сега така ли е?

- Ами ако Хуанита е в бъдещето, тя има настояще, защото досега е имала такова. Би ми било интересно да играя Хуанита на 60 и повече години. Мисля даже, че тя е една по-възрастна жена от колкото съм аз.

- А на колко години е Хуанита?

- Не бих могла да кажа на каква възраст е тя в момента като я играя, но съм сигурна, че е по-възрастна.

- Ти залагаш изцяло на танца като изразна форма. Това ли е твоята изразна форма?

- В последните години все повече и повече се откъсвам, отдалечавам от танца. А същевременно, по някакъв необясним за мен начин се доближавам до онзи другия танц. Моя истински танц – онзи който ме вълнува. Мен ме вълнува детайла. Най-малкото движение, а именно то прави танца голям и истинен. Обръщам внимание на детайлите. Най-хубавите моменти в този спектакъл според мен са онези в които наистина нищо не правя. Абсолютна статика. Именно в тези моменти усещам, че в мен, а и в самата публика се случват повече „неща“.

- Нарисувай ми танц с думи, защото с тялото си се доказала, че го владееш.

- За направата на един танц е необходимо не да следиш някакво крайно поведение. Ти трябва да видиш причината за едно конкретно поведение. Резултатът е просто едно следствие. За да направиш един танц ти трябва всичко онова което се е случило преди.

- Уморени крила, уморени очи, уморени души. А уморени тела?

- Когато съм уморена имам нужда от култура и движение на тялото. Когато съм отпочинала съм крайно скучна както за себе си така и за останалите. В последно време избягвам да бъда във форма. Не искам да бъда сигурна. На този етап обичам страшно онзи момент в който съм уморена. Според мен тогава в мен се проявява една друга част от моето същество. Тя се отприщва благодарение на умората.
От Театри

- Тоест за теб умората е необходимо зло?

- Ами да… Защото тогава се проявява истинската страна на твоя характер.

- Имали го или го няма изкуството в България?

- Аз мисля, че има прекрасни артисти в страната ни. Въпросът е да ги откриеме, защото те не са на повърхността. Все още те са в периферията за масовия зрител. Но съм убедена, че този който търси намира. Попада на такива хора.

- Кое е по-важно за теб – емоцията или усещанията на публиката?

- (смее се) Дистанцията от публиката поражда емоцията! Смятам, че колкото по съм се отделила от публиката толкова повече започвама да я въвличам в моите светове. Усещанията са стъпало към емоцията и не мога да кажа кое е по-значимо за мен. Вероятно и двете.

- Хуанита е прекрасна, нали? (това е единствена реплика в представлението)

- Не знам! Тя е много лична, но за мен тя наистина е прекрасана и аз много я обичам. Раждането на Хуанита ми беше необходимо, имах нужда от нея. Направих я в момент в които исках да остана насаме със себе си. Тя е нерационална. Тя е един ирационален проект. Вече втори сезон играя това представление в Червената къща. Много ми е приятно когато колеги или съвсем обикновенни зрители, дойдат при мен и ми кажат някакви неща които не съм ги мислила при създаването на този образ, но са ги видели в предствалението. Примерно образа на статуите Мухина от „Ленфилм”, на умиращият лебед, на филма „Умирай трудно” и всякакви други асоциации които провокира този образ. За мен е прекрасно да чуя такива неща, защото това означава, че Хуанита е един страшно богат образ.

- Плакатът – защо с краставички на очите?

- Ами защото по вечерно време всички хуанити според мен изглеждат така. На плаката не съм аз, но по вечерно време наистина изглеждам по същия начин.

- Тоест това е спектакъл за всяка Жена?
От Театри

- Абсолютно! Ако трябва сериозно да говоря как се роди проекта… Аз се влюбих в белгийката Луиза де Бо и по скоро в песните й. Хареса ми тази музика от петдесетте. Кавъри на най различни песни. Гръцки вариант на немска песен, или немски текст изпълнен като френски шансон. Това размиване на границите на звучене ме грабна страшно много. След това ме привлече модата на Нехерман от 80-те години. Тогава жените носят едни неефектни дрехи. Примерно жилетчица с къси ракавки и фустичка, която скрива целите крака. Все женски неща, които за мен са много секси.

- Да, Хуанита е доста секси жена! А тя и ти? Паралел?

- Това не искам да го казвам, защото ще издам много неща, които не смятам, че публиката е редно да знае. Ако трябва обаче да съм искрена – да! Имаше много колеги и приятели, които следят нещата които правя. Те ми казаха, че са разкрили много от моята личност в Хуанита. Поздравяваха ме за това, че не се притеснявам от това да бъда себи си и крайно откровена. В периода, в който създавах Хуаинта Хилдегард Бо, мисля че Галина Борисова много приличаше на нея. Сега ако ме питаш дали съм Хуанита – не! Сега съм някоя друга!

- В танца участва цялото тяло. А важни ли са очите?

- Очите са една много важна част от нашия живот. По очите могат да се прочетат много дълги изречения, които понякога дори е неудобно да се изрекат. Не смятам обаче, че един изпълнител, който почти не говори и поднася тялото си, ползва движенията, трябва да концентрира енергията си в очите. Мисля, че очите трябва да се изтеглят на същия процент на който се намира и тялото като влагане на емоция. Малкият ми пръст и която и да е друга част от тялото ми трябва да създават еднаква по значимост събитийност.

- Танца? Може ли да го назовем гранична форма?

- Ами… не! Според мен музиката е гранична форма, а танца е междинна. На този момент ми се струва, че танца е връзка между абстрактното – музиката и по близкото до човека – словото. Движението, което извършвам, когато ти подавам ръка, за да ти кажа „Здравей!” е стъпка към това да ти кажа „Здравей!”. А дали ще ти кажа или не – това вече няма значение. Жестът е показателен.

- Твоето куче харесва ли Рената?

- (смее се) Ами… Последното нещо което направих беше „Моето куче харeсва Рената”. Работихме заедно с актрисата Лидия Стефанова и нейното куче Роналд Рейгън. За мен те двамата са прекрасен дует, въпреки че някой хора казват че представлението е соло. Според мен Роналд е абсолютен кандидат за театрална награда.

- Спомена награда? Колко награди са ти присъдени в България?

- Ами… Николко. Когато участвах за наградата на „Маргарита Арнаудова”, която се организира чрез балет „Арабеск”. Тогава те не присъдиха награда. Конкурса беше доста скандален. Коментираха, че това което правя аз самата изобщо не е танц. Изобщо бяха доста консервативни. Написах няколко статии тогава, за некомпетентността на журито. Това е единственото ми кандидатстване на конкурс в страната ни.

- Защо се получава така, че хореографите са своеобразни маргинали в изкуството в България?

Причините са много. Може би на прърво място защото институционално, в министерството, нямаме подкрепа. Там като се говори за танц се има предвид балет. А съвремннитя танц няма нищо общо с това. В последните десет години в България се реализираха достатъчно проекти от този тип и наистина е глупаво да не се инвестира в бъдещето на някакви нови визуални форми с които да се търси провокация на очите. Да не възпитаваш това в масовата публика е жалко. Да не заложиш на това нещата да се случат по-трудния начин е бягство, а не невъзможност. Бъдещето е на съвременността, а не на цървулите!

report after the Nomad Dance Academy 2010 in Sofia

What finally came out of my workshop with the Nomad dance academy 2010, Sofia:
We had 2 hours class : warm up + 1 hour structural improvisation. I follow my plan 50 %. The rest came out of what the mutual energy, feelings and atmosphere we had created together. Some of the Nomads asked me to give them more physical class and because of this I decided not to be so creative, but more practical. So we tried together lot of different mix exercises based on more old modern /classical education, but with the freedom for making the movements comfortable for each body and to choose particular shapes. But I found out a bit of copy/paste and tried to escape from this habit. I was showing some exercises, which we didn't work on it so much to perfect. I didn’t explained in purpose what is the purpose of this unusual class, but I am sure at certain time the Nomads will get the reason. For them it was like I am not sure where I lead them, but this is my TM. We have been 20 people together with 4 Bulgarian guests. It was too many artists at the studio. The 3rd day after we all where very tired from late going to beds (ANTISTATIK festival was running this week) we did 35 min. running + falling down and up without brakes and it was exhausting but useful I think. Only when we stress our body and mind- we could probably gain interesting information and learn a lot about ourselves. This was my purpose. Everyone did it. Last day, when I brought different massage oil and one silicone vibrator (reaction of the last day show) and we relax and spend time to talk, the Nomads wrote down the answers of the questions I put in a questioner. Last day we had also 2 children (1 and 2 years old) circulating around us. It was big mess atmosphere and the room was felled with different concentrations what is going on in the room, but with not common focus. I think the 3rd and the last days where the most great days for me. The 1st day was more plain, and the forth day more creative. But the unusual days where the 3rd and the 5th. Probably not the successful ones, but the one I am sure all of us will remember it.

Comparing with my first Nomad workshop in Skopje, this group has great potential, tolerance to diversity, they all are matured and with great energy. I was more practical and less creative this time.I was a bit like old-fashioned historical teacher in a now a days context. But I felt in this throwing of ideas through practical exercises gave to the Nomads personal scan of the merits of the things they have been doing.
In one sentence: my classes where planted on the ground with a lot of blossom of flying ideas in the air.


14 April 2010
Galina Borissova


Workshop Plan (9-13 April 2010, 3 hours per day)

1 day: to give a class- worm up showing what my body’s needs, which kind of movement I enjoy and which kind of mix exercises my body do at the recent moment I gave 3 my own exercises (coordination, direction, speed) to the students. Focus at: between vertical- horizontal and between slow – fast and between direct and indirect / moments of immobility, insecurity and not perfection.

2 day: what is not comfortable and comfortable for particular bodies/ some exercises for swinging legs, divide body on 2 parts: upper and low/ exercise for open and close from the center in vertical mode/ memories exercise

3 day: circles walking, running in spiral, making small circles in big circle / walking direct to the center and out of center/ exercise for reaction: start and stop everyone in line/ running 35min. + down and up

4 day: couple dance- fighting / improvisation - reacting to the partner / quartets – 2 couples strive to defeat the others (this is a very good way to warm up in active mode while the task gives opportunities to move fast and to react to the rest of the people, and the space around, awareness to the whole situation which is emerging)

5 day: presentation of structure and the focus of all things, which has been done for the previous 4 days/ assuming and analyzing the practice/ improvisation for group of 3 people- bones, joints, muscles + impro with balls

Questioner for the Nomad students:
1. How many days from the 5 days workshop you missed it? How many hours from the 15h. work you didn’t participated together with the group and have been seating?
2. Describe with one sentence the teacher?
3. How many hours you spend working alone in the studio in Sofia?
4. Did you already have decided who you will work with for your project?
5. Could you describe with 2,3 sentences what is contemporary dance.
6. How many shows did you like from the ANTISTATIK festival? From how many you have seen.
7. Say 3 things you think is useful from this class, or 3 things you have gained from the course? And 3 things which you didn’t enjoy much?
8. Say one name you recommend for the group to search in google to watch her/his performance in ytube. Person you like as a creator/ actor/dancer or person who has big influence on you.
9. How do you imagine your self after 10 years?
10. If you have to scale 3 important things for yourself – preferences of choices, your priorities, which are this things: for example : most important is to:
a) get married
b) to have children,
c) to have career. Or have career, travel, buy a house etc..
11. Please, write down your name, how old are you, where are you from, and your email.

интервю преди фестивала АНТИСТАТИК 2010 /pozor

Галина Борисова: "Вярвам в изкуството

и смятам да спася света чрез танц"

Галина Борисова ще представи авторския си спектакъл "V.I.P. Dance - Все още има какво да се направи..." по време на третия фестивал за съвременен танц и пърформанс "Антистатик". Може да почувствате магията на танца и да приемете предизвикателството на Галина да промени вашата представа за това изкуство на 10 април /събота/ в 21.30ч. в Червената къща. Преди това прочетете тези редове, за да сте напълно подготвени за това, което ви очаква.

Половин година след официалната премиерата на „V.I.P. Dance – Все още има какво да се направи…” спектакълът е част от фестивала „Антистатик”, какво да очакваме на 10 април?

Малко видео, малко танц, малко музика, малко откровения и много вьпроси, на които няма отговори. Сьщо така смятам вместо VIP костюм да си сложа синя пола и бяла блузка с червена вратовръзка (ако намеря оригинална такава).

Може ли танцът да промени мирогледа на един човек?

Има неща, които са извьн разума и сьзнанието. Понякога те са по-определящи за живота, хората и може би за промяната и на самите нас. Иска ми се да вярвам, че едно от тези неща може да бъде и танцът. Колкото на пръв поглед това да звучи абсурдно. Но колкото повече абсурд, толкова повече възможности за оригиналност струва ми се. Изкуството е: non-sense, цитирам Салвадор Дали, но това не му е попречило да продължи да рисува… и си мисля че той е имал право… затова и аз следвам  импулсите си, колкото и те да са абсурдни. Вярвам повече в изкуството, отколкото в политиката, и затова смятам да „спася” света чрез танц.

Отдала сте живота си на танца, какво ви отне танцът и по какъв начин танцуването осмисля ежедневието ви?

Танцът ми отне толкова, колкото и ми даде. Не мога да поставя нещата на кантара, но ако трябва отново да избирам, пак сьм за танца. Ежедневието ми е толкова разнообразно, че трябва да ми се завижда. И толкова еднообразно, че трябва да се замисля…

Кога е по-лесно на сцената – сама или с партньор?

С партньор е по-лесно, аз избрах този пьт предизвикателството да съм соло. Така не мога да се скрия, да се оправдая, или да съм втори план - поддьржаща роля. Единственото което ми липсва, когато съм сама на сцената, е че не мога да споделя аплаузите с партньора. Те са само за мен.

Кой е най-личният ви спектакъл?

Моето соло „Хуанита Хилдегард Бо”- играно повече от 4 сезона у нас и в чужбина. Бях стигнала до точката, когато исках да бъда сама. Бях направила повече от 25 представления с много хора, и реших да се усамотя. Това соло е моята „запазена марка”. А това е неподвижността. Момента на притихване. На правенето на нищо. Струва ми се тогава се случват много повече неща. И за мен и за публиката. Тя също в този момент има време да помисли.

С коя световна знаменитост бихте искала да работите?

С някоя световно неизвестна.

Книгата ви „Танцови предпочитания и артистични представи” е строго специализирана, но освен текстове за различните танцови техники пишете поезия и проза. Според настроението ви ли избирате над какъв текст да работите?

Според настроените, времето и мястото. Часът няма значение.

Как предпочитате да изразявате чувствата си, чрез тялото  или на лист хартия?

Чувствата си изразявам само пред близки хора, или на сцената, на обществени места гледам да ги туширам, чрез писането проверявам себе си и си правя най-добрата психоанализа. Разбира се в това има доза прикритие. Аз съм един поетичен човек, който трябва да живее в един много не поетичен свят, но нямам нищо против да се впускам в не поетични приключения.

Как си почивате, когато не танцувате?

Копая в градината, подстригвам тревата, поливам цветята, мия прозорци, пребоядисвам стените,  а сьщо така си почивам от всичкото това като танцувам.

Какво да очакваме след „V.I.P. Dance – Все още има какво да се направи…”?

Ами нов проект „Всичко вече е направено”. Нито вие, нито аз, ще променим света, но си струва да се опитва.  И този пьт не сама, а с много колеги.

Интервю на Здравко Григоров

Лични предпочитания за танц и импровизацията като начин за спонтанно изразяване

Лични предпочитания за танц и импровизацията като начин за спонтанно изразяване


Бих искала да пиша и публикувам в личната си уеб страница текстове за танцови техники, методи и начини как да се движим по- функционално и ефективно. Споделянето на личен опит струва ми се е най-откровения и непосредствен начин за се представят съвременни танцови практики, методи за импровизация и подходи за изследване на тялото в движение. Неподвижността като кондензирана форма на действие и движението между хоризонтал и вертикала ме занимаваха през последните десетина години. Импровизацията, в последствие селектирането, първата стъпка към композирането, както и нови алтернативни подходи за тренинг на тялото в творчески изразен процес, както и работата ми с професионалисти и аматьори ми помогнаха да оформя моите лични предпочитания към танца. Разбира се, освен моите първоначално интуитивни търсения голямо значение имаше срещата ми и работата с няколко големи имена - танцьори, хореографи и критици от които научих за основни понятия и практики в сферата на танца, рехабилитативната практика и други творчески изразни методи. Ще се опитам да запозная читателя с някои от проблемите и постиженията на световната практика в съвременния танц. Опитвах се да бъда себе си, да дискутирам, да оспорвам, да се респектирам, да уважавам или оспорвам авторитети и личности, като през цялото време спазвах единственото правило- да не изневерявам на себе си. Извървях пътя на непослушен ученик, упорит танцьор, небрежен студент, интуитивен хореограф- мутант, всеотдаен педагог, налудничав преподавател, практикуващ импровизатор, непреклонен директор, отстояващ интересите на артист на свободна практика. Повечето от проектите си продуцирах сама, както и станах по неволя автор на различни публикации, текстове и критики. През цялото това време от 1989г. до днешна дата имах само един момент в които си мислех да се откажа, но любопитството надделя умората. Затова си мисля, че съм доста устойчив артист, като бурените, които красиво израстват ненужни на никому. Сещам се за Пабло Пикасо, който казва че изкуството е non-sense. Смятам себе си за един реализирал се човек. И това си има своята цена.
Приятно четене!

Лични разсъждения за метода на Александър, основите на Бартиниеф, Буто танц, творчески изразен метод на Ана Халприн, представите на Ерик Франклин и наблюденията и практиката на Бони Коен

Метода на Фредерик Матиас Александър и движенческите принципи на Ирмгард Бартиниеф, както и изучаването на основите на Бони Коен (Боди- Mайн Сентеринг) ми помогнаха да достигна до едно по- задълбочено отношение към моето тяло, както и ме насочиха да променя автоматичната нагласа от детството за безрезервно повтаряне и последвалата нагласа към личната интуицията, да премина към по- съзнателно отношение към тялото и по- ефективен тренинг, използвайки естествените функциите на ставите, костите, гръбначния стълб, даже органите, от които може да се инициира всяко едно движение. Поради примера ми с тези две имена няма да говоря за идеи, а за самото тяло и неговият опит и памет. Всяко едно преместване на тялото - когато се анализира и наблюдава, може да се изпълни много по- функционално. Динамичното изравняване на двете половини на тялото по вертикала и хоризонтала, както и фокуса върху всяка една част на тялото, водят до ефективно използване и подобряване на функциите му. Връзката на глава- врат- гръбначен стълб и техния баланс и издължаване (според метода на Александър), водят до поставяне на добра основа на позицията на тялото, предотвратяват някои болки, балансират вътрешната енергия или променят някои неправилни навици, създадени през годините. Когато искаме бързо да усвоим някои техники или да достигнем до постижения чрез традиционни методи, обикновено натрупваме несъзнателно доста неправилни навици. Вътрешността на тялото, неговите органи- сърце, дробове, черва, стомах, мозък и т.н. не стоят неподвижно в тялото, докато се преместваме и движим. Замисляли ли сте се когато лежите на дясната си половина странично как сърцето, дробовете, червата, кръвта ви и т.н. са изсипани към опорната ви страна. Според Бони Бейнбридж Коен – професионален терапевт, която развива собствен метод и прилага новия подход не само за пациенти нуждаещи се от рехабилитация, но и към танцъори, артисти или обикновени хора, Бони Коен прилага обичайните движения за бебета или прохождащи, като подкрепя по този начин нервната система в процес на узряване. Докосването с ръцете е съществен момент, който Бони и Александър прилагат при работата си. « Ако нямате фокусна точка, нямате входно място. Така че ние трябва да развиваме уважение към нещата в нас, които изглеждат като слабости. Иначе няма откъде да започнем» - казва Бони Коен.

Изучаването на Буто танц и опита да се движа само когато съм сигурна защо, ме научи да бъда много внимателна и забавя бързината и темпото. В сравнение с Буто танц, повечето модерни танцови техники са свързани с бързина, гъвкавост и форми. Докато при Буто изчакването на много дълбоки вътрешни импулси за движение, което се получава само ако определени вътрешни представи изкристализират, и чак тогава може да се стигне до придвижване, ме накара да насоча вниманието си към неподвижността, моментът когато кондензираме много енергия, дори напрежение, когато достигнем изцяло нов дълбок неизследван свят на демони, желания, скрити и подтиснати намерения. Да бъдеш, да си оголен, да си готов, и да не бързаш. Промените обикновено ни връхлитат. Нещо такова за мене е Буто танц.

Бих казала, че Фредерик Матиас Александър, Бони Бейнбридж Коен, Ирмгард Бартиниеф (систематизирала анализите на Рудолф Лабан) и Буто танц бяха големи предизвикателства и оказаха много голямо влияние на моите интереси и предпочитания, които в началото на моята кариера бяха по-скоро интуитивни.
Образователният метод не трябва да е само терапия или само набор от упражнения. Идеята, че много от създадените навици са вредни модели за движение, не е много приятна да се приеме, но много от танцовите техники не допринасят за способността за поправяне на създадените вредни навици, а още по- лошо, допринасят за такива (цитирам по памет). Затова насочването към рехабилитативни практики, нетрадиционни методи, непопулярни техники за осъзнаване на първостепенно ниво на задвижване ми се струва наистина задължително, ако искаме да запазим тялото си здраво. Това е само основата, върху която трябва да се опира всеки един опит да се направи каквото и да е движение. Обикновено практикуването на балетната техника и непрекъснатото отваряне на краката в позиция an deour спомагат за бързото изхабяване на тазобедрените стави и допринасят за някои изменения в структурата на тялото. Затварянето на позицията на краката в an dedant е много важна и задължителна за практикуване, ако искаме да запазим и съхраним тялото си здраво за по-дълго време. Разбира се обратното също е валидно. При дълги пътувания, седене, тялото се свива без да иска, и отварянето на ставите, някакъв вид йога, или даже първа позиция от класическият танц на краката и едно grand plie се отразяват ободряващо. Всеки различен тренинг се появява от необходимостта на тялото в даден момент да се задвижи според специфична нужда. Струва ми се, че правенето на едни и същи упражнения за професионален тренинг или поддържането на някаква форма на тялото (тук включвам също дух и емоционално състояние) чрез еднообразен тренинг допринасят за затварянето ни и изолирането на други алтернативи, които евентуално биха били полезни. Динамичното изравняване на двете половини на тялото (според Ерик Франклин, учил при Андре Бернар) подсилва това което искаме да направим и ни освобождава от натрупано напрежение, обогатява представите ни и ни предоставя даже психическа промяна. Според Ерик: «Статичната промяна е само моментно форсиране на тялото ви да заеме по-изправена позиция. Тя трае точно толкова, колкото й обръщате внимание. Веднага щом продължите обичайната си дейност „изпадате” отново в предишната си позиция”. Често наблюдаваме танцьори, които само по време на репетиции или танцуване са изправени, през другото време имат доста изгърбени фигури. Това е пример, който ни напомня да не разделяме творческия от ежедневния живот, които са неразделно свързани и неминуемо си влияят един на друг.

Спомням си когато след девет годишна практика на класически танц в Националното балетното училище в София отидох за пръв път на семинар в Палука Шуле, Дрезден. Тогава в един клас на Мигел Лопес (той преподаваше Хортън техника), трябваше за пръв път да правя прегъване или по –точно навиване на гръбнака надолу (рол), като се почне последователно от върха на главата, врата, плешките, кръста, таза и се стигне до отпускане на гръбнака от таза до висене надолу с главата, като това се правеше в много бавно темпо. Не разбирах веднага какво точно придобивам от това упражнение, след като даже не се изпотявах. Напрежението, трудността, стягането на мускулите, всичко това автоматично се появяваше в главата ми при започване на нов танцов тренинг, поради фактът че бях изучавала балетна техника, която имаше други цели като: баланс, центриране, стягане на мускулатурата, и почти нереален стремеж към полет и извисяване. Модерният танц се занимава с промяната на тежестта, отпускането на тялото, гравитацията и ако щете даже има връзка със земното притегляне и триизмерността при движенията. Трябва доста време и години за да приложим изцяло нов подход към тялото, особено ако сме тренирали дълго време само една техника. Ефективното използване на тялото, неговата структура, функции и енергията, както и анатомичните му функции не трябва само да се експлоатират, но би трябвало и да се пестят, възстановяват или поне да се използват ефективно. Затова опитването на различни тренинги, методи и подходи ми се струва дава по-голяма възможност за сравнения, избирателност и естествен подбор. Но само чрез разграничаване и задълбочено познание може да се експериментира.

Понякога наивността и следването на интуитивни желания могат да извадят танца от класическите му формулировки и същевременно на предоставят нов контекст за танц. Много от опитите са световно „ненужни”, но само чрез такава практика и опити можем да се разграничим и самоопределим. А ако имаме късмет- и да създадем тенденции.
Основите на Ингмар Бартиниеф и нейните шест прости упражнения на пода, ме научиха на търпение, достигане до краен предел на концентрация, следене и на най-малкото преместване и случване на движението, проявило се в момент на иницииране. Инициативата на движението трябва да бъде ясна, ако искаме движението да изкристализира в тялото. Това което научих от Бони Коен и нейният метод беше, че инициативата за каквото и да е движение идва от центъра на тялото и даже от органите, които се намират във вътрешността на тялото. От Ана Халприн (с която имах само два дни уъркшоп в Дюк Университет, но която остави у мен много траен спомен) разбрах две неща: Тяло, разум/ съзнание и емоция/дух трябва са в унисон. И нито един от тези компоненти не трябва да доминира. Просто и ясно. Иначе баланса ще е нарушен и ще доминира това, което обикновено сме тренирали повече или което сме наследили от предишната ни практика. Ако сме танцъори- естествено тялото ще има приоритет, ако сме писатели, драматурзи, критици- мисълта ще доминира, ако сме актьори- емоцията ще е водеща. Освен това в този клас с Халприн открих едно мое качество, което противоречеше на усещането ми, че рисувам много лошо. Тъй като тя ни помоли да нарисуваме три картини и аз знаех колко зле рисувам, взех два молива и започнах да рисувам с двете си ръце, едновременно и симетрично. Така резултатът поне според мен беше учудващо задоволителен и даже интригуващ. Бях горда, че откривах някаква нова възможност за увереност, чрез която можех да рисувам без да се срамувам от резултата. Споделям този пример, защото много често имаме предразсъдъци или комплекси които ни пречат да напреднем, или използваме консервативни методи и техники, които не разкриват потенциала ни от безкрайни възможности. Също така това че не можем да направим нещо лесно и бързо предизвиква повече усилия, повече изобретателност, и повече аналитичност. Неща, все важни за разкриване на умения, усъвършенстване и професионализъм. Всъщност за да довърша темата за усещането ми за лошото рисуване, смятам че то идва от насилването в училище да ме накарат да пиша с дясната ръка (говоря за началото на 70'те, когато учех в основното училище). Аз можех да правя удобно всичко с лявата ръка. Променянето на естествените дадености и предпочитания води до такива резултати, в които сме «натикани» да се справяме с непреодолими неща. Не смятам, че ако бях оставена да си пиша, рисувам, шия или режа с лявата ръка щях да имам тези проблеми в по-късния ми период: изключителното раздрусване на повърхността, където пишех, последвалото ужасно неталантливо рисуване, невъзможността да отрежа каквото и да е с ножица или нож при опитите ми да правя това с дясната ръка. Този пример още веднъж ни уверява, че не само лошите навици които са станали удобни, но и естествените навици трябва много аналитично и дистанцирано да се преоткриват, аранжират и оформят. Връщането към детството винаги е полезно на някакъв етап от зрелостта ни.

В зряла възраст установих, че колкото и да се стараем да развиваме физическите си данни- имаме лимит. Има неща, които не можем да достигнем колкото и да работим за тях. Ахилесьт, най-дебелото сухожилие не може да се разтегне и удължи колкото и да правим упражнения за да го удължим. Просто винаги ще си вдигаме петите и при най- дребното клякане. Ако имаме дълги мускули (тоест това значи че те са и хлабави) колкото и да ги стягаме, няма да можем никога да достигнем да имаме стегнати мускули в отпуснато състояние. Ако костите на краката ни са скачени по особен начин с таза, то ние можем само да създадем и изработим положение на тялото в което стойката на тялото ни ще е изправена и няма да помагаме за по нататъшно задълбочаване на проблеми в таза, коленете или гърба.

Всичко това може би няма много общо с креативността на пръв поглед, но е крайно необходимо да се мине през такъв технически подход при работата с тялото. Интересното е, че след толкова усилия и изследователска работа се оказва, че можем да се окажем отново в точката, от където сме започнали.
И въпреки това си струва да се опита.