Лични предпочитания за танц и импровизацията като начин за спонтанно изразяване Бих искала да пиша и публикувам в личната си уеб страница текстове за танцови техники, методи и начини как да се движим по- функционално и ефективно. Споделянето на личен опит струва ми се е най-откровения и непосредствен начин за се представят съвременни танцови практики, методи за импровизация и подходи за изследване на тялото в движение. Неподвижността като кондензирана форма на действие и движението между хоризонтал и вертикала ме занимаваха през последните десетина години. Импровизацията, в последствие селектирането, първата стъпка към композирането, както и нови алтернативни подходи за тренинг на тялото в творчески изразен процес, както и работата ми с професионалисти и аматьори ми помогнаха да оформя моите лични предпочитания към танца. Разбира се, освен моите първоначално интуитивни търсения голямо значение имаше срещата ми и работата с няколко големи имена - танцьори, хореографи и критици от които научих за основни понятия и практики в сферата на танца, рехабилитативната практика и други творчески изразни методи. Ще се опитам да запозная читателя с някои от проблемите и постиженията на световната практика в съвременния танц. Опитвах се да бъда себе си, да дискутирам, да оспорвам, да се респектирам, да уважавам или оспорвам авторитети и личности, като през цялото време спазвах единственото правило- да не изневерявам на себе си. Извървях пътя на непослушен ученик, упорит танцьор, небрежен студент, интуитивен хореограф- мутант, всеотдаен педагог, налудничав преподавател, практикуващ импровизатор, непреклонен директор, отстояващ интересите на артист на свободна практика. Повечето от проектите си продуцирах сама, както и станах по неволя автор на различни публикации, текстове и критики. През цялото това време от 1989г. до днешна дата имах само един момент в които си мислех да се откажа, но любопитството надделя умората. Затова си мисля, че съм доста устойчив артист, като бурените, които красиво израстват ненужни на никому. Сещам се за Пабло Пикасо, който казва че изкуството е non-sense. Смятам себе си за един реализирал се човек. И това си има своята цена.
Приятно четене!
Лични разсъждения за метода на Александър, основите на Бартиниеф, Буто танц, творчески изразен метод на Ана Халприн, представите на Ерик Франклин и наблюденията и практиката на Бони Коен Метода на Фредерик Матиас Александър и движенческите принципи на Ирмгард Бартиниеф, както и изучаването на основите на Бони Коен (Боди- Mайн Сентеринг) ми помогнаха да достигна до едно по- задълбочено отношение към моето тяло, както и ме насочиха да променя автоматичната нагласа от детството за безрезервно повтаряне и последвалата нагласа към личната интуицията, да премина към по- съзнателно отношение към тялото и по- ефективен тренинг, използвайки естествените функциите на ставите, костите, гръбначния стълб, даже органите, от които може да се инициира всяко едно движение. Поради примера ми с тези две имена няма да говоря за идеи, а за самото тяло и неговият опит и памет. Всяко едно преместване на тялото - когато се анализира и наблюдава, може да се изпълни много по- функционално. Динамичното изравняване на двете половини на тялото по вертикала и хоризонтала, както и фокуса върху всяка една част на тялото, водят до ефективно използване и подобряване на функциите му. Връзката на глава- врат- гръбначен стълб и техния баланс и издължаване (според метода на Александър), водят до поставяне на добра основа на позицията на тялото, предотвратяват някои болки, балансират вътрешната енергия или променят някои неправилни навици, създадени през годините. Когато искаме бързо да усвоим някои техники или да достигнем до постижения чрез традиционни методи, обикновено натрупваме несъзнателно доста неправилни навици. Вътрешността на тялото, неговите органи- сърце, дробове, черва, стомах, мозък и т.н. не стоят неподвижно в тялото, докато се преместваме и движим. Замисляли ли сте се когато лежите на дясната си половина странично как сърцето, дробовете, червата, кръвта ви и т.н. са изсипани към опорната ви страна. Според Бони Бейнбридж Коен – професионален терапевт, която развива собствен метод и прилага новия подход не само за пациенти нуждаещи се от рехабилитация, но и към танцъори, артисти или обикновени хора, Бони Коен прилага обичайните движения за бебета или прохождащи, като подкрепя по този начин нервната система в процес на узряване. Докосването с ръцете е съществен момент, който Бони и Александър прилагат при работата си. « Ако нямате фокусна точка, нямате входно място. Така че ние трябва да развиваме уважение към нещата в нас, които изглеждат като слабости. Иначе няма откъде да започнем» - казва Бони Коен.
Изучаването на Буто танц и опита да се движа само когато съм сигурна защо, ме научи да бъда много внимателна и забавя бързината и темпото. В сравнение с Буто танц, повечето модерни танцови техники са свързани с бързина, гъвкавост и форми. Докато при Буто изчакването на много дълбоки вътрешни импулси за движение, което се получава само ако определени вътрешни представи изкристализират, и чак тогава може да се стигне до придвижване, ме накара да насоча вниманието си към неподвижността, моментът когато кондензираме много енергия, дори напрежение, когато достигнем изцяло нов дълбок неизследван свят на демони, желания, скрити и подтиснати намерения. Да бъдеш, да си оголен, да си готов, и да не бързаш. Промените обикновено ни връхлитат. Нещо такова за мене е Буто танц.
Бих казала, че Фредерик Матиас Александър, Бони Бейнбридж Коен, Ирмгард Бартиниеф (систематизирала анализите на Рудолф Лабан) и Буто танц бяха големи предизвикателства и оказаха много голямо влияние на моите интереси и предпочитания, които в началото на моята кариера бяха по-скоро интуитивни.
Образователният метод не трябва да е само терапия или само набор от упражнения. Идеята, че много от създадените навици са вредни модели за движение, не е много приятна да се приеме, но много от танцовите техники не допринасят за способността за поправяне на създадените вредни навици, а още по- лошо, допринасят за такива (цитирам по памет). Затова насочването към рехабилитативни практики, нетрадиционни методи, непопулярни техники за осъзнаване на първостепенно ниво на задвижване ми се струва наистина задължително, ако искаме да запазим тялото си здраво. Това е само основата, върху която трябва да се опира всеки един опит да се направи каквото и да е движение. Обикновено практикуването на балетната техника и непрекъснатото отваряне на краката в позиция an deour спомагат за бързото изхабяване на тазобедрените стави и допринасят за някои изменения в структурата на тялото. Затварянето на позицията на краката в an dedant е много важна и задължителна за практикуване, ако искаме да запазим и съхраним тялото си здраво за по-дълго време. Разбира се обратното също е валидно. При дълги пътувания, седене, тялото се свива без да иска, и отварянето на ставите, някакъв вид йога, или даже първа позиция от класическият танц на краката и едно grand plie се отразяват ободряващо. Всеки различен тренинг се появява от необходимостта на тялото в даден момент да се задвижи според специфична нужда. Струва ми се, че правенето на едни и същи упражнения за професионален тренинг или поддържането на някаква форма на тялото (тук включвам също дух и емоционално състояние) чрез еднообразен тренинг допринасят за затварянето ни и изолирането на други алтернативи, които евентуално биха били полезни. Динамичното изравняване на двете половини на тялото (според Ерик Франклин, учил при Андре Бернар) подсилва това което искаме да направим и ни освобождава от натрупано напрежение, обогатява представите ни и ни предоставя даже психическа промяна. Според Ерик: «Статичната промяна е само моментно форсиране на тялото ви да заеме по-изправена позиция. Тя трае точно толкова, колкото й обръщате внимание. Веднага щом продължите обичайната си дейност „изпадате” отново в предишната си позиция”. Често наблюдаваме танцьори, които само по време на репетиции или танцуване са изправени, през другото време имат доста изгърбени фигури. Това е пример, който ни напомня да не разделяме творческия от ежедневния живот, които са неразделно свързани и неминуемо си влияят един на друг.
Спомням си когато след девет годишна практика на класически танц в Националното балетното училище в София отидох за пръв път на семинар в Палука Шуле, Дрезден. Тогава в един клас на Мигел Лопес (той преподаваше Хортън техника), трябваше за пръв път да правя прегъване или по –точно навиване на гръбнака надолу (рол), като се почне последователно от върха на главата, врата, плешките, кръста, таза и се стигне до отпускане на гръбнака от таза до висене надолу с главата, като това се правеше в много бавно темпо. Не разбирах веднага какво точно придобивам от това упражнение, след като даже не се изпотявах. Напрежението, трудността, стягането на мускулите, всичко това автоматично се появяваше в главата ми при започване на нов танцов тренинг, поради фактът че бях изучавала балетна техника, която имаше други цели като: баланс, центриране, стягане на мускулатурата, и почти нереален стремеж към полет и извисяване. Модерният танц се занимава с промяната на тежестта, отпускането на тялото, гравитацията и ако щете даже има връзка със земното притегляне и триизмерността при движенията. Трябва доста време и години за да приложим изцяло нов подход към тялото, особено ако сме тренирали дълго време само една техника. Ефективното използване на тялото, неговата структура, функции и енергията, както и анатомичните му функции не трябва само да се експлоатират, но би трябвало и да се пестят, възстановяват или поне да се използват ефективно. Затова опитването на различни тренинги, методи и подходи ми се струва дава по-голяма възможност за сравнения, избирателност и естествен подбор. Но само чрез разграничаване и задълбочено познание може да се експериментира.
Понякога наивността и следването на интуитивни желания могат да извадят танца от класическите му формулировки и същевременно на предоставят нов контекст за танц. Много от опитите са световно „ненужни”, но само чрез такава практика и опити можем да се разграничим и самоопределим. А ако имаме късмет- и да създадем тенденции.
Основите на Ингмар Бартиниеф и нейните шест прости упражнения на пода, ме научиха на търпение, достигане до краен предел на концентрация, следене и на най-малкото преместване и случване на движението, проявило се в момент на иницииране. Инициативата на движението трябва да бъде ясна, ако искаме движението да изкристализира в тялото. Това което научих от Бони Коен и нейният метод беше, че инициативата за каквото и да е движение идва от центъра на тялото и даже от органите, които се намират във вътрешността на тялото. От Ана Халприн (с която имах само два дни уъркшоп в Дюк Университет, но която остави у мен много траен спомен) разбрах две неща: Тяло, разум/ съзнание и емоция/дух трябва са в унисон. И нито един от тези компоненти не трябва да доминира. Просто и ясно. Иначе баланса ще е нарушен и ще доминира това, което обикновено сме тренирали повече или което сме наследили от предишната ни практика. Ако сме танцъори- естествено тялото ще има приоритет, ако сме писатели, драматурзи, критици- мисълта ще доминира, ако сме актьори- емоцията ще е водеща. Освен това в този клас с Халприн открих едно мое качество, което противоречеше на усещането ми, че рисувам много лошо. Тъй като тя ни помоли да нарисуваме три картини и аз знаех колко зле рисувам, взех два молива и започнах да рисувам с двете си ръце, едновременно и симетрично. Така резултатът поне според мен беше учудващо задоволителен и даже интригуващ. Бях горда, че откривах някаква нова възможност за увереност, чрез която можех да рисувам без да се срамувам от резултата. Споделям този пример, защото много често имаме предразсъдъци или комплекси които ни пречат да напреднем, или използваме консервативни методи и техники, които не разкриват потенциала ни от безкрайни възможности. Също така това че не можем да направим нещо лесно и бързо предизвиква повече усилия, повече изобретателност, и повече аналитичност. Неща, все важни за разкриване на умения, усъвършенстване и професионализъм. Всъщност за да довърша темата за усещането ми за лошото рисуване, смятам че то идва от насилването в училище да ме накарат да пиша с дясната ръка (говоря за началото на 70'те, когато учех в основното училище). Аз можех да правя удобно всичко с лявата ръка. Променянето на естествените дадености и предпочитания води до такива резултати, в които сме «натикани» да се справяме с непреодолими неща. Не смятам, че ако бях оставена да си пиша, рисувам, шия или режа с лявата ръка щях да имам тези проблеми в по-късния ми период: изключителното раздрусване на повърхността, където пишех, последвалото ужасно неталантливо рисуване, невъзможността да отрежа каквото и да е с ножица или нож при опитите ми да правя това с дясната ръка. Този пример още веднъж ни уверява, че не само лошите навици които са станали удобни, но и естествените навици трябва много аналитично и дистанцирано да се преоткриват, аранжират и оформят. Връщането към детството винаги е полезно на някакъв етап от зрелостта ни.
В зряла възраст установих, че колкото и да се стараем да развиваме физическите си данни- имаме лимит. Има неща, които не можем да достигнем колкото и да работим за тях. Ахилесьт, най-дебелото сухожилие не може да се разтегне и удължи колкото и да правим упражнения за да го удължим. Просто винаги ще си вдигаме петите и при най- дребното клякане. Ако имаме дълги мускули (тоест това значи че те са и хлабави) колкото и да ги стягаме, няма да можем никога да достигнем да имаме стегнати мускули в отпуснато състояние. Ако костите на краката ни са скачени по особен начин с таза, то ние можем само да създадем и изработим положение на тялото в което стойката на тялото ни ще е изправена и няма да помагаме за по нататъшно задълбочаване на проблеми в таза, коленете или гърба.
Всичко това може би няма много общо с креативността на пръв поглед, но е крайно необходимо да се мине през такъв технически подход при работата с тялото. Интересното е, че след толкова усилия и изследователска работа се оказва, че можем да се окажем отново в точката, от където сме започнали.
И въпреки това си струва да се опита.
