Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината

 

Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината

Типично за увереноста в интуицията на артиста, решавам да разсъждавам върху една кратка  и все още крехка история. Историята на съвременния танц в България от последните 20 години. Тя, историята като чели  се свързва с малко имена, и все отначало започва.

Пример- Маргарита Градечлиева преподава Греъм техника през 80те и много нейни ученички са запалени по тази техника. Групата играе самоотвержено (това определение и отива според мене), но не намира финансова подкрепа от министерството за култура. Симпатизантите колеги са ограничен кръг приятели. Играят спорадично спектакли в НДК зала 2, репетират в зали с лошо състояние в студентския град. Създалата се само формално, но не и юридически регистрирана трупа, се събира за представления,  доста странни за българската , балетна до тогава аудитория. и след около 5,6 години танцьорите се разпръскват и трупата се разпада. Спомням си недоумението на публиката, (и без това малобройна) и нескопосаните изказвания за техните представления. Трудно се коментира нещо, което не се познава и няма никакви примери.  Времето е началото на 80те години.

През 90те се оформя ново поколение танцьори, запознато не само с техниката на Марта Греьм, но и с по съвременни алтернативни методи . Мила Искренова специализира в Лабан център и преподава в НАТФИЗ, и балет „Арабеск”. Росен Михайлов и Таня Соколова преподават  контакт импровизация  и Греъм техника в Нов Български Университет.  За кратко се откроява инициативата на „Амарант” данс студио : Красен Кръстев, Теодора Попова, Лилия Стефчева. Моя милост кръстосва с куфарите Холандия, репетира нелегално в зали и къде ли не, а други направо емигрират във Франция като Кристиан Бакалов. Десет години имената на артисти на свободна практика се увеличава: Иво Димчев, Вили Прагер, Стефан Щерев, Ива Свещарова, Мила Иванова.

Танцовия Департамент на Нов Български Университет, Балет „Арабеск” и Балетното училище не са достатъчни за подготвяне на специфични артисти с различен тренинг и качества. Нито пък според мене качествата на тези студентите са достатъчно провокирани за по- свободно и индивидуално интерпретиране на танца.

Колегите все още сравняват танца с балетния романтизъм, а той, танца- отдавна има и

други измерения и възможности. Не е необходимо да се наподобяват остарели и вече позабравени за по -развитите държави методи, но разбира се, и това е нещо и няма нищо лошо в интерпретациите на кой каквото е научил.

През 1996г. спечелих стипендия за хореографска програма в Дюк Университет, където се провеждаше Американския танцов фестивал. След завръщането ми бях заредена с енергия и  инициативност за преподаване и споделяне на по-нови методи  и техники, но през 1996г. възможностите бяха доста ограничени. Преподавателската дейност тогава на месец допринасяше доходи колкото за едно кило сирене (примера е пак от същата 1996 г.).

Една съществена група от танцьори напускат страната като Красен Крастев, Кристиан Бакалов, Теодора Попова  и работят за европейски трупи.  Връщат се само за да си починат между турнетата. Времето премина доста бързо в динамика, опити за оцеляване и борба за присъствие.

Безкрайните желания са осъдително привлекателни. Но ние нямахме смелост да ги назовем с истинските им имена. С малки спорове и изключения. Например първите години след 1989г. се направиха се много съмнителни продукции . Пример: Люк Бои поканен от Румяна Маркова (тогавашен директор на Балет „Арабеск”) за една постановка изхарчва средства от Министерство на културата, колкото с тези пари могат да се направят 5 талантливи български постановки. Но кои са тези таланти, кой е критерия за тях? Ето това е въпроса. Смятам, че се пропуснаха доста възможности да се поощтрят малко по странни идеи и проекти през най-трудните години поради нелепи факти: липса на увереност, страх от предизвикателства и непознаване на примери в сферата на съвременното изкуство. Опитвам се за анализирам периода след 1989г.: имаше активност, появиха се много нови имена и артисти и заявиха присъствие. Промени обаче в структурата на системата не се осъществиха, освен плахите опити да се отворят сцени, за които обаче новите продукции пак трябваше да си плащат наеми.

Не беше възможно да се говори и дискутира открито, без "заобикалки". А претекста, да не нараним някой ми се струваше само извинителен. Раздаването на субсидии да дадем на всички по малко доведе до незначителни заявки и желания за изява. Въпреки че енергията беше отприщена и доста танцьори опитваха хореографските си дебюти.

Сигурно създаването на мит е по-благородно от разрушаването на мит. Така горката хореографията като че ли остана ощетена. Танцьорите също. Без промяна в структурата на ситемата е немислимо създаване на по- трайни промени. С план и стратегия, без ограничения и нелепи срокове. Та нали това е продължителен процес и за една или две години трудно би могло да се забележи резултат. Добре, че все пак се появиха смели кривокраки (в хубавия пряк и преносен смисъл на думата) артисти, че да разнообразят пейзажа с малкото експерименти, но и на тях се гледаше съмнително, тъй като те се занимаваха с движение и танц, а нямаха образование в тази област.

           

Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината!

Казвахме, че най-много обичаме това което имаме, но това беше лъжа. Защото все още самочуствието не беше достатъчно. Поради соц. Възпитание. Въпреки че, струва ми се искахме да имаме и други неща, които не притежавахме.

И въпреки това последните 20 години имаше много танцови продукции: славянски емоционални безумни дуети включващи вечните любов и омраза, понякога балкански фолклор, или  по- екстравагантни изпълнения.  По-рядко нещо романтично, та нали показвахме че приключваме с романтичната идея на класическия танц. И никога нещо драстично, та даже заради самия акт за предизвикателство към себе си и танца. Всъщност като се замисля сега, имаше известна възможност за пост-модерни продукции, но нямаше изобщо възможност за тяхното експериментиране и показване пред по - широка публика.

Модерното имаше претенции навсякъде. Големите институции (като операта например) допускаха изключително рядко български имена за поставяне на съвременна постановка. Не се рискуваше. Съвременната хореография пък даже и не си помисляше, че може да се развихри в операта. Ставахме все по самостоятелни, вместо обратното. Струва ми се тогава това беше необходимо. За  20 години всеки намери свое място някъде, което експлоатираше според силите си.

Обичам къщите, градините и мириса на жасмин повече от градските панели. Незнам защо се отклонявам от темата. Обичам и мириса на животинска тор. Но най много предпочитам един прекрасен танц в полутъмната зала.

Луксът не е в това да притежаваш, а да се наслаждаваш. Беше казъл някой.

Ето това липсва на съвременния танц в България- лукс!

Галина Борисова

(Текстът е писан някъде през края на 90те, за собствено удоволствие).

 P.S. Сега динамиката леко е понамаляла, силите са изтощени, фронтовата линия е неясна, а изгледи за по- добри условия за свободна практика даже вече не са въпрос на обсъждане.

Въпреки това малко хора оставаме оптимисти завинаги.

Галина Борисова

7мо издание на танцови концерти на фондация Етюд

фондация Етюд има удоволствието да ви покани за участие в танцов концерт

7мо издание декември 2012 г.

моля да заявете вашето предложение не по-късно от 20 декември 2012 на: galiaborissova@gmail.com / blackcproduction@hotmail.com

Условията са хореографията да е нова премиера, да не e по - дълга от 15 мин. и да не е показвана на предишните концерти. Кандидатите трябва да имат поне едно професионално участие.
Моля изпратете писмо с попълнен формуляр на :http://www.etudbg.com/Site/concertInfo.html

Име на хореографа:
Изпълнители:
Заглавие:
Музика:
Дължина:
Кратко описание на идеята:

Видео линк: (ако нямамте запис на хореографията, моля да ме извикате на репетиция, за да преценим дали ще допуснем творбата)

7мо издание на тацов концерт организиран от фондация ЕТЮД

фондация Етюд има удоволствието да ви покани за участие в танцов концерт 7мо издание 15 януари 2013г.

моля да заявете вашето предложение не по-късно от 15 декемрви 2012 на: galiaborissova@gmail.com / blackcproduction@hotmail.com

Условията са хореографията да е нова премиера, да не e по - дълга от 15 мин. и да не е показвана на предишните концерти. Кандидатите трябва да имат поне едно професионално участие. Моля изпратете писмо с попълнен формуляр на :http://www.etudbg.com/Site/concertInfo.html
Име на хореографа:
Изпълнители:
Заглавие:
Музика:
Дължина:
Кратко описание на идеята:
Видео линк: (ако нямамте запис на хореографията, моля да ме извикате на репетиция, за да преценим дали ще допуснем творбата)

proffessional CV

Galina Borissova, studied at the State School for Choreography in Sofia (BG) and regularly attended Summer Academies at the Palucca School in Dresden. Her work first attracted attention at the American Dance Festival 1996, where she participated in the International Choreographers' Residency Program. In 1998 she received the first prize for her performance "A Never Ending Story" at the International Competition for Choreographers in Groningen (NL).
She has created more than 35 projects of her own that have been presented in Bulgaria, the Netherlands, Germany, Poland, Estonia, The Czech Republic, Sweden and the USA.
As a dancer she has worked with choreographers/companies such as Louise Bédard, Lenka Flory, Simone Sandroni, Elsa Limbach, and Kubilai Khan Investigations.

PROFESIONAL EXPERIENCE /TEACHING EXPERIENCE 2010-1992 New Bulgarian University, Sofia - Former faculty teacher in the Theatre Department- Dance Theatre Program 2008- Nomad dance academy- Skopje 2003 –Nordenlingen- Gronigen, theatre school, Nidelrand 1999 National Academy for Film and Drama Arts “K.Sarafov”, Sofia 1997 Duncan Center, Prague 1995 Theater Studio 4XC, Sofia, State Choreographic School 1992, 91 Tsikabaka Dance School, Serres, Greece 1990, 89 Theater Formation “Atelier 313”, Sofiа

INTERNATIONAL FESTIVALS /PARTICIPATIONS: DTW (DANCE THEATRE WORKSHOP) New York / Le SUBSISTANCES, Lyon/ DUNCAN CENTER, Prague/ DANCE ACROSS BORDERS, Sweden, France, Estonia/ ADF (American Dance Festival), Duke University/ International competition for choreographers, Groningen, Holland/ Festival for mono drama and solo performance, Belgrade / Spring Dance Festival, Utrecht / Grand Theatre, Groningen / Bard College, NY/among others.

INTERNATIONAL AWARDS: Golden medal for her solo "Juanita Hildegard Bo" - best solo performance, Belgrade, 2007 First prize for choreography- Holland International choreographer competition, 1998 / "I dance Maria Callas"  nominated for IKAR award 2014

IMPORTANT TEACHERS: 1977- 1985 Marina Koledenko, Russia/ Kalina Bogoeva/ Elisaveta Marinova, Bulgaria Ballet - Vaganova method 1988,89 Migel Lopez, USA/ Horton technique, Jean Gebron/ Modern 1990-93 Elsa Limbach, USA / Bartenieff Fundamentals/ 1995 Loise Bedard, Canada/ practical experience/ 1996 American Dance Festival - Wendel Beavers/ developmental movements/ Mark Haim - Modern / Martha Mayers- choreolab/ Jaclynn Villamil- Laban Analyses/ Eric Franclin - Body-Alignment / Daniel Lepcoff - Contact Improvisation , David Zambrano - Improvisation, Caret Newell-Dr Moshe Feldenkrais’ method/ Buto- Masaki Ivana / Lisa Nelson- Improvisation / Mark Tompkins- Improvisation/ Xavier le Roy- workshop

CHOREOGRAPHIES:
2014 - "Lucia, Giovanni and Cecilia"  chamber opera premiere 21 Feb. at Red House, Sofia
2013 - "I dance Maria Callas" - solo/ premiere: ANTISATIK festival, Sofia Dance Week
2012- " Three plays- four acts" PLAY A.P. Chehkov - theatre production
2012- “ If you don’t have a masterpiece, start out with something else”- project renovation - works by Ivonne Rainer, Trisha Brown, Anna Sokolow, Isedora Duncan, Mary Wigman, Deborah Hay, performers: Garage collective
2011- several workshops with different communities and imrpovisations on stage
2010- “There is still something to be done with leotard” – solo improvisations dedicated to: what contemporary dance is, global worming, retirement law.
2009- “If you like to move, move it”- international educational project, Austria
2006 “Chaikovsky”- with 4 dancers from ballet Arabesque, Sofia
2005"My dog likes Renata" - with the actress Lidia Stefanova and her dog Roni
2004 “Juanita Hildegard Bo” solo, premiered at 24 Kvadrat in Goteborg, Sweden, production of Red House, Sofia
2003 “La Sonnambula” solo, has been presented for Le Subsistances festival in Lyon, National Theatre in Novi Sad, Serbia and Central Station festival for Dance Theatre Workshop in New York 2003 "From your bones-A Duel?" Hannover festival Floor van Keulen/Guy Weizman
2003 “Galina’s freinds”- Norderlingen theatre school, Grand Theatre, Groningen
 2003 “Alfred’s best friends” Spring dance festival, Utrecht 2002 "Lost Chicks" Theatre Giljotin, Stockholm
2002 "Petya, Sonya &Lidia" New Bulgarian University project, Sofia
2001 "Looking for Versavia" Ballet Arabesque project, DMT, Sofia
2001 "17th of October" Balkan Dance Platform, Sofia 2001 "Defile" solo, Gotenborgh, Sweden, Dance Across Borders 2001 “Transitions”, Hippodrome Theatre, Gainesville, FL
2000 “Ataraxia” Production of the Grand Theatre, Groningen, Holland, co-partners-Sophiensaele, Berlin, Odavision, Sofia
1999 “Destination in the rough” - solo improvised performing work “Sfumato” Theatre
1998 "Attractive theories and post-modern rituals" National Palace of Culture, Sofia
1997"A Never Ending Story" -independent group- Military club, Sofia The project received with first prize for choreography, Holland
1998 1997 "If I have 3 days ...in the 13th century", Duncan Centre, Prague
1996 "Gallantry of the time"- New Bulgarian University production, Theatre Sofia
1996 "Passion simple"-American Dance Festival, USA
1995 "The Ball"- Theatre Studio 4XC, Theatre 4XC, Sofia

2011- Published the book " Dance images and artistic preferences"- New Bulgaria University

Галина Борисова за Раймунд Хог

„Един следобед”  на Раймунт Хог
„Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” на хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион.

Раймунт Хог би бил обречен на неразбиране на представленията му, както и от професионалистите, така и от публиката, разбира се ако живееше в България.
На кому са нужни представления, които променят оригиналите, отнясят се с индивидуалистичен подход към класическото наследство и се занимават с имена от световната практика, без се съобразяват с идеите от миналото, като ги деформулират или слагат в нов контекст. Такова нещо дразни много критиците у нас. Aртист който променя, подменя и не се страхува да има изследователски подход, без да се съобразява с продуценти и тенденции, без да прави компромиси със собствените си емоции и желания в България е обечен на неразбиране.

Трябва да се харесаш на определен малък кръг «специалисти» или да пълниш залите с масово активна публика, която на всичко отгоре трябва да те харесва много. Раймунт Хог е хореограф, който говори емоцииoнално и се осланя предимно на въздействието на музиката. Поради тези две причини той би бил леко старомоден, защото явно не работи според новата вълна и тенденции в съвременнтата хореография. Но въпреки «класическите» си отправни точки като използването на символи и ритуалността в драматургията му този хореограф е високо оценен от немската и световната критика.

Спектакълът «Един следобед» е обявен от критиците на “Ню Йорк таймс”, “Уол Стрийт Джърнал” и “Тайм аут” за най-доброто представление за 2009 г. Раймунт обикновенно се занимава с класически образци, без да се страхува да вземе на «заем» едно произведение, да го изчисти, да го абстрахира от разказвателност като остави най-важното: сърцевината и детайлите. «Eдин следобед» на Раймунт Хог е представление провокирано от хореографията на Вацлав Нижински - «Следобедът на един фавън».

Без да копира оригиналната хореография, хореографът се заема с най- същественото, да концентрирa вниманието на зрителя към пространството, да напомни за контраста между дву и три измерното позициониране на тялото, съвършената му асиметрията контрастираща с несъвершената симетрията в пространството. Единствената сценография са две чаши с мляко, които самият хореограф премества със строга прецизност от време на време. Забелязва се тенденцоиозност към детайла, което довежда до значимост и на най - малкото преместване на ръцете, пръстите или нищожно повдигане на раменете. И всичко това поднесено фронтално почти през цялата хореография. Ннищо повече не е необходимо, за да се случи магията на въздействието.

Като че ли апела на Реймунт е: «Моля ви оставете си прозореца отворен и погледнете на нещата от друг ъгъл». Танцъорът Емануел Егермонт размерва тялото си, размерва пространството, показва детайли с лице, после същите движения ги показва в гръб, а самият хореограф обслужва танцъора като го ограничава с две чаши пълни с мляко, като накрая ги изсипва на пода и така ни напомня на белите делматински петна при оригиналният костюм на Нижински. Всичко това може за някои да звучи скучно, защото хореографията не се променя. През цялото време се извършват перфекно детайли на отделните части на тялото, като се концентрира върху оригиналната идея за триизмерност на тялото, представенa чрез двуизмерни движения от хореографа новатор Нижински.

Непознавайки оригинала, зрителят може би няма да улови детайлите които копират оригинала, нито ще му бъдат дадени някакви кодове и символи като при класическият танц, за да разбере драматургията и да се ориентира. Въпреки това зрителят като че ли е оставен или да се слее в хореографията, с идеята или поне с танцъорът, или не му остава нищо друго освен да напусне залата. Но има ли някакво значение дали шепа хора са си тръгнали без да дочакат финала, след като по - голямата част от публиката стана на крака в Младежният театър в София. Това е обнадежцдаващо, защото се замислих колко липса на такива спектакли има на българската сцена, и колко песимистично ми стана като знам как професионална критика пише за такива работи, няма и подкрепа на институциите тъм такъв тип изследователски работи. С «Един следобед» като че ли времето спира и на човек не му остава нищо друго, освен да му се дотанцува. Останалото е суета, някой беше казал това.

 „Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” - съвместна работа на две от най-влиятелните имена в съвременния танц – хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион. Обратното на нарочната монотонност и повторяемост при хореографията на Реймунт Хог, бравурността и скоростта с която двамата британски артисти ни заляха буквално с изобретателност и отявлен спор при представянето на тяхната музикално –движенческа партитура. Показаха техника при говоренето и пеенето, заляха ни с обезсмисляне на смислите, представиха ни диалог и спор между традиционните песни (канцонети, мюзикално пеене и даже църковни песнопения) съотнесени с деконструкцията на класическите форми, съответно и с правилата при музицирането на Джон Кейдж и пост-модерният подход на хореографът Мърс Кънингaм. И двамата използваха принципите на двамата големи американски новатори, но чувството им за хумор произведе тотално нов контекст на безсмислието на каквито и да е правила, като следването на стриктните им предварителни партитури се изпълняваше с лекота, небрежност и неохота. Всичко се решава в спор и затова решението да са дует и да диалогират всякакви проблеми от литературните канони до «кравешките» навици беше изключитено симпатично.

За съжаление и по време на този спектакъл имаше публика (между която и театрали) която напусна залата. По-голямата част от зрителите станаха на крака след представлението. Явно двата спектакъла разделиха публиката на две - едните недоволни, другите много доволни. Ето това е истинският успех за едно представление!

За мене и двата спектакала бяха майсторски работи, които ме предизвикват да продължавам борбата с «кравешките» навици у нас, с преживяването на сдъвкани клишета, с усещането за неизбежност. Явно изкуството  в България отново поема пътя на политически коректно. За кой ли път в историята? За да успее.

Ще завърша с цитат от лекцията за нищото и лекция за жълти стотинки:
«…Добре дошли сте,
ето ни и нас,
ръцете-празни,
но спокойно, спокойно…
Незнаем какво вършим, но го вършим…»

“Отгатни ме”

Първата е доживот (ала в мен угасна). Втората бе цяла, частите не пасват. Третата – завинаги, също изветря. Последната приключва – що ли не скърбя? Обич ли е отговорът? Лиз Локхед,

“Отгатни ме” Галина Борисова е амазонката на българския танцов театър. Тя е като духа от бутилката, който, веднъж изскочил навън, вече никога, никой и нищо не е в състояние да улови или да усмири. Холандската критика я нарича “Робин Худ за българския танцов театър”. И наистина, тя е танцуващата с вълци, а вълците са демоните, които ни дебнат от храсталаците на заприличалото на джунгла битие. Галина обаче знае как да надхитри вълците – и затова е най-силна, когато е сама. Зад гърба й вече над 20 години няма никаква институция или постоянна трупа. Тя винаги предизвиква и реализира проектите си сама и в някакъв смисъл е живият пример, че хореографът е роден самотник или бродещ воин, който няма нужда от оръженосец. Повечето от спектаклите й пораждат крайни мнения – от неистови възторзи до пълно недоверие, особено от страна на представителите на класическия балет. От тяхната елегантна маршировка Галина се е изтръгнала навреме, но усещането й днес е, че все още не могат да й простят. Неистовите й опити да изрази себе си чрез енергията на модерния танц, пречупен през личното й усещане за движение, поза и жест, често се възприемат като среден пръст към класиката от страна на пуританите, но и като сериозна провокация – от страна на непредубедената публика. Моноспектакълът й “Хуанита Хилдегард Бо” мина някак незабелязано, а именно чрез него може да се намерят ключовете към повечето вълнуващи хореографски спектакли на бившата балерина.

Наскоро Галина Борисова представи книгата си “Танцови представи и артистични предпочитания” – първото специализирано четиво у нас, посветено на модерните практики в танца в Америка и Европа в продължение на почти целия XX век.

Как се роди идеята за книга, посветена на историята на модерния и съвременния танц?
-Книгата ми е един вид компенсация на това, че имах повече практика, отколкото теория. Фактически от 90-те години, когато започнах доста да пътувам, започнах да събирам материали. Мисля, че това са текстове, които могат да се четат не само от хора, свързани с театър и танц, но и от хора, които се занимават активно с някакъв спорт и пр.

Кои са преките влияния в мисленето ти за танца като език на тялото?
-Имах щастието да съм стипендиант на Американския танцов фестивал през 1996-а. Това е период, в който ми се преобърна фокусът. Тогава видях наистина какво многообразие от форми и видове танци съществува. Започнах да експериментирам много интуитивно. След като завърших балетното училище, след 1985-а започнаха да се формират първите свободни проекти за театър. Тогава за първи път имах възможност да работя с актьори. Оттогава повечето от моите изпълнители идват от театралната среда. Научих се да правя хореография, удобна за тела, които не са тренирани и обучени. Това беше прекрасно, защото те не приличаха на някакви световни или местни стандарти. Разбира се, това не означава, че не ми е интересно да работя с балерини, тъкмо напротив. Отворена съм за всякакви проекти. С удоволствие бих работила с аматьори или с възрастни хора, зависи от идеята на проекта.

 Откъде черпиш вдъхновение?
-От различни места. Например солото ми “Хуанита Хилдегард Бо” беше провокирано от една-единствена стъпка – изследвах как човек стъпва, а след това може да падне. Как в тишината и в неправенето на нищо, в стоенето, се случват много повече неща, отколкото ако правя някакви виртуозни пируети. Дълго време ме занимаваше статиката, която се изразява в неподвижност и пестеливост – това мълча ние, което сковава гърлото или от което те напушва смях. Киното и театъра също ми влияят. Азиатските филми ми се струват по-поетични от европейските. Те разказват личните, чисто човешки истории така, че те да изглеждат по-важни на фона на световните събития.

Кои са твоите учители?
-Имах шанс да бъда провокирана в България от канадската хореографка Луиз Бедар, която беше у нас по време на първите летни фестивали в Сливенския театър през 90-те. Мисля, че имам голямо влияние от Луиз, както и от американските нови подходи, техники и методи, които научих като стипендиант в САЩ. Въпреки това у мен винаги е имало желание да не повтарям наученото, да не използвам движения от тренинги, а сама да търся мои собствени пътища към архитектурата на пространството. Първите ми хореографии бяха сюрреалистични, почти като картини на Салвадор Дали.

 До каква степен вярваш на интуицията си?
-До голяма, особено в началото. Първите ми представления бяха сериозно провокирани от интуицията и фантазията ми. Мисля, че мога да се нарека еретик в танца. Винаги обичам да започвам на чисто, въпреки че в никакъв случай не игнорирам историята. Много е важно в един момент да “забравиш” познанията си, независимо дали се отнася до алтернативно или консервативно изкуство, пък аз имах строго класическо образование, за да се опиташ да намериш себе си и своята индивидуалност. Разбира се, след 30 самостоятелно продуцирани представления, представени на световни и европейски фестивали, вече ми се струва, че не мога да разчитам само на интуицията си. Преди правех по две представления на година, докато сега една идея може да ме занимава в продължение на 2-3 години. Не използваш богата сценография, но наблягаш много на костюмите.

До каква степен е важен символът, знакът, езикът в твоите спектакли? Как избираш костюмите си?
-Винаги съм предпочитала спектаклите без декор. Сценографията ми може да бъде просто един портокал, който да виси във въздуха. Харесвам малките детайли и автентичните костюми, които не са купувани наготово или специално ушити. Например за Never Ending Story през 1996-а, чието българско заглавие беше “Каква глупачка е тази с ку- кувичето перо”, бяхме облечени с дрехите на нашите родители – роклите и плисираните поли от 60-те, много хубаво се получи. Костюмът за солото ми в “Хуанита Хилдегард Бо”, което доскоро се играеше в Червената къща, беше посветен на Некерман (немската “Лада” за женска мода), тъй като образът ми беше на типичната жена домакиня, живееща на границата на търпението и смелостта. За мен този спектакъл е силно интимен. В него имаше много от личната ми умора, самота и изолираност. Всеки следващ спектакъл при мен произтича от предишния. При мен пътят беше обратен – всички млади хореографи започват със солови изяви и постепенно създават трупа или ансамбъл, при мен началото беше с групови хореографии и на доста късна възраст за себе си направих едно соло “Намерение в незавършен вид”.

На свободна практика си, защото не правиш компромиси. Каква е цената?
-Ако отидеш като гост хореограф в държавен театър, там разполагаш само с щатни актьори и е много трудно да вземеш гост, винаги имаш ограничения. А хората, които участват в спектакъла, за мен винаги са имали огромно значение, тъй като наблягам на тяхната индивидуалност. Мога да кажа, че съм от малкото хора, които са помогнали на свои колеги да продължат да се занимават със съвременен танц.

Кои бяха най-болезнените моменти в твоя път през танца?
-Когато балетната критика (защото аз винаги съм имала подкрепа от театралната критика и публика) се отнасяше с неразбиране към това, което правех, защото то не приличаше на нищо познато у нас. Изглеждах им много странна, тъй като бях много пестелива в движенията, които понякога бяха натурални и ежедневни, а те не ги разбираха. Спомням си, че веднъж ги равниха с пантомима, което за мен е пълно безумие и неразбиране на съвременния танц. Понякога си мисля, че ако не се бяха случили промените от 1989-а, аз нямаше да се занимавам с модерен танц.

Обидена ли си за нещо?
-Не обидена, а разочарована. Наскоро направих квартет по музика на Чайковски, танцьорите бяха с памперси и пера на главите. Взех смело решение с деструкция на класическия танц и с ирония, която беше приета за подигравка. Което не е така, защото самата аз съм учила класически балет и според мен можех да си позволя такава интерпретация. В спектакъла бях включила ежедневни звуци и шумове, дори блеене на овце, заради което някои решиха, че това е ужасно...

6то издание на танцов концерт

6то издание
на танцов концерт
отново на 26,27 април 2012
Център за култура и политически дебати "Червената къща"

моля за участие заявете вашето предложение до 5 aприл на: galiaborissova@gmail.com / колие до : blackcproduction@hotmail.com

Условията са хореографията да е нова премиера, да не e по - дълга от 15 мин. и да не е показвана на предишните концерти. Кандидатите трябва да имат поне едно професионално участие. Това издание ще толерира премиери, които са насочени към образователната ни програма. Можете да представите копия на известни хореографи от далечното или близкото минало. Във всякакъв стил и жанр. Mожете не само да възстановите стари хореографии на пионерите на модерния и пост-модерният танц, (тази година включваме и примери от новата история и на поп културата) но и да създадете нови оригинали провокирани от световните примери като ги цитирате, коментирате или интерпретирате. Какви са световните тенденции на съвременният танц и пърформанс?
Tемата е: «изкуството е само въпрос на време и подпис».
Моля бъдете внимателни в използването на музика без осигурени авторски права, както и ако цитирате някого в хореографията си, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА споменете името на създателя на оригинала.

Моля изпратете писмо с попълнен формуляр:
Име на хореографа:
Изпълнители:
Заглавие:
Музика:
Дължина:
Кратко описание на идеята:
Видео линк: (ако нямамте запис на хореографията, моля да ме извикате на репетиция, за да преценим дали ще допуснем творбата)
Поради ограниченият брoй места в Червената къща този път организираме концерта в две поредни вечери, затова моля ви да ме уведомите, на коя дата можете да представите хореографията или искате да участвате и на двете?

Очакваме вашите предложения,
Галина Борисова