Pages

Галина Борисова за Раймунд Хог

„Един следобед”  на Раймунт Хог
„Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” на хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион.

Раймунт Хог би бил обречен на неразбиране на представленията му, както и от професионалистите, така и от публиката, разбира се ако живееше в България.
На кому са нужни представления, които променят оригиналите, отнясят се с индивидуалистичен подход към класическото наследство и се занимават с имена от световната практика, без се съобразяват с идеите от миналото, като ги деформулират или слагат в нов контекст. Такова нещо дразни много критиците у нас. Aртист който променя, подменя и не се страхува да има изследователски подход, без да се съобразява с продуценти и тенденции, без да прави компромиси със собствените си емоции и желания в България е обечен на неразбиране.

Трябва да се харесаш на определен малък кръг «специалисти» или да пълниш залите с масово активна публика, която на всичко отгоре трябва да те харесва много. Раймунт Хог е хореограф, който говори емоцииoнално и се осланя предимно на въздействието на музиката. Поради тези две причини той би бил леко старомоден, защото явно не работи според новата вълна и тенденции в съвременнтата хореография. Но въпреки «класическите» си отправни точки като използването на символи и ритуалността в драматургията му този хореограф е високо оценен от немската и световната критика.

Спектакълът «Един следобед» е обявен от критиците на “Ню Йорк таймс”, “Уол Стрийт Джърнал” и “Тайм аут” за най-доброто представление за 2009 г. Раймунт обикновенно се занимава с класически образци, без да се страхува да вземе на «заем» едно произведение, да го изчисти, да го абстрахира от разказвателност като остави най-важното: сърцевината и детайлите. «Eдин следобед» на Раймунт Хог е представление провокирано от хореографията на Вацлав Нижински - «Следобедът на един фавън».

Без да копира оригиналната хореография, хореографът се заема с най- същественото, да концентрирa вниманието на зрителя към пространството, да напомни за контраста между дву и три измерното позициониране на тялото, съвършената му асиметрията контрастираща с несъвершената симетрията в пространството. Единствената сценография са две чаши с мляко, които самият хореограф премества със строга прецизност от време на време. Забелязва се тенденцоиозност към детайла, което довежда до значимост и на най - малкото преместване на ръцете, пръстите или нищожно повдигане на раменете. И всичко това поднесено фронтално почти през цялата хореография. Ннищо повече не е необходимо, за да се случи магията на въздействието.

Като че ли апела на Реймунт е: «Моля ви оставете си прозореца отворен и погледнете на нещата от друг ъгъл». Танцъорът Емануел Егермонт размерва тялото си, размерва пространството, показва детайли с лице, после същите движения ги показва в гръб, а самият хореограф обслужва танцъора като го ограничава с две чаши пълни с мляко, като накрая ги изсипва на пода и така ни напомня на белите делматински петна при оригиналният костюм на Нижински. Всичко това може за някои да звучи скучно, защото хореографията не се променя. През цялото време се извършват перфекно детайли на отделните части на тялото, като се концентрира върху оригиналната идея за триизмерност на тялото, представенa чрез двуизмерни движения от хореографа новатор Нижински.

Непознавайки оригинала, зрителят може би няма да улови детайлите които копират оригинала, нито ще му бъдат дадени някакви кодове и символи като при класическият танц, за да разбере драматургията и да се ориентира. Въпреки това зрителят като че ли е оставен или да се слее в хореографията, с идеята или поне с танцъорът, или не му остава нищо друго освен да напусне залата. Но има ли някакво значение дали шепа хора са си тръгнали без да дочакат финала, след като по - голямата част от публиката стана на крака в Младежният театър в София. Това е обнадежцдаващо, защото се замислих колко липса на такива спектакли има на българската сцена, и колко песимистично ми стана като знам как професионална критика пише за такива работи, няма и подкрепа на институциите тъм такъв тип изследователски работи. С «Един следобед» като че ли времето спира и на човек не му остава нищо друго, освен да му се дотанцува. Останалото е суета, някой беше казал това.

 „Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” - съвместна работа на две от най-влиятелните имена в съвременния танц – хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион. Обратното на нарочната монотонност и повторяемост при хореографията на Реймунт Хог, бравурността и скоростта с която двамата британски артисти ни заляха буквално с изобретателност и отявлен спор при представянето на тяхната музикално –движенческа партитура. Показаха техника при говоренето и пеенето, заляха ни с обезсмисляне на смислите, представиха ни диалог и спор между традиционните песни (канцонети, мюзикално пеене и даже църковни песнопения) съотнесени с деконструкцията на класическите форми, съответно и с правилата при музицирането на Джон Кейдж и пост-модерният подход на хореографът Мърс Кънингaм. И двамата използваха принципите на двамата големи американски новатори, но чувството им за хумор произведе тотално нов контекст на безсмислието на каквито и да е правила, като следването на стриктните им предварителни партитури се изпълняваше с лекота, небрежност и неохота. Всичко се решава в спор и затова решението да са дует и да диалогират всякакви проблеми от литературните канони до «кравешките» навици беше изключитено симпатично.

За съжаление и по време на този спектакъл имаше публика (между която и театрали) която напусна залата. По-голямата част от зрителите станаха на крака след представлението. Явно двата спектакъла разделиха публиката на две - едните недоволни, другите много доволни. Ето това е истинският успех за едно представление!

За мене и двата спектакала бяха майсторски работи, които ме предизвикват да продължавам борбата с «кравешките» навици у нас, с преживяването на сдъвкани клишета, с усещането за неизбежност. Явно изкуството  в България отново поема пътя на политически коректно. За кой ли път в историята? За да успее.

Ще завърша с цитат от лекцията за нищото и лекция за жълти стотинки:
«…Добре дошли сте,
ето ни и нас,
ръцете-празни,
но спокойно, спокойно…
Незнаем какво вършим, но го вършим…»