Pages

Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината

 
Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината

Типично за увереноста в интуицията на артиста, решавам да разсъждавам върху една кратка  и все още крехка история. Историята на съвременния танц в България от последните 20 години. Тя, историята като чели  се свързва с малко имена, и все отначало започва.

Пример- Маргарита Градечлиева преподава Греъм техника през 80те и много нейни ученички са запалени по тази техника. Групата играе самоотвержено (това определение и отива според мене), но не намира финансова подкрепа от министерството за култура. Симпатизантите колеги са ограничен кръг приятели. Играят спорадично спектакли в НДК зала 2, репетират в зали с лошо състояние в студентския град. Създалата се само формално, но не и юридически регистрирана трупа, се събира за представления,  доста странни за българската , балетна до тогава аудитория. и след около 5,6 години танцьорите се разпръскват и трупата се разпада. Спомням си недоумението на публиката, (и без това малобройна) и нескопосаните изказвания за техните представления. Трудно се коментира нещо, което не се познава и няма никакви примери.  Времето е началото на 80те години.

През 90те се оформя ново поколение танцьори, запознато не само с техниката на Марта Греьм, но и с по съвременни алтернативни методи . Мила Искренова специализира в Лабан център и преподава в НАТФИЗ, и балет Арабеск. Росен Михайлов и Таня Соколова преподават  контакт импровизация  и Греъм техника в Нов Български Университет.  За кратко се откроява инициативата на „Амарант” данс студио : Красен Кръстев, Теодора Попова, Лилия Стефчева. Моя милост кръстосва с куфарите Холандия, репетира нелегално в зали и къде ли не, а други направо емигрират във Франция като Кристиан Бакалов. Десет години имената на артисти на свободна практика се увеличава: Иво Димчев, Вили Прагер, Стефан Щерев, Ива Свещарова, Мила Иванова.

Танцовия Департамент на Нов Български Университет, Балет Арабеск и Балетното училище не са достатъчни за подготвяне на специфични артисти с различен тренинг и качества. Нито пък според мене качествата на тези студентите са достатъчно провокирани за по- свободно и индивидуално интерпретиране на танца.

Колегите все още сравняват танца с балетния романтизъм, а той, танца- отдавна има и
други измерения и възможности. Не е необходимо да се наподобяват остарели и вече позабравени за по -развитите държави методи, но разбира се, и това е нещо и няма нищо лошо в интерпретациите на кой каквото е научил.
През 1996г. спечелих стипендия за хореографска програма в Дюк Университет, където се провеждаше Американския танцов фестивал. След завръщането ми бях заредена с енергия и  инициативност за преподаване и споделяне на по-нови методи  и техники, но през 1996г. възможностите бяха доста ограничени. Преподавателската дейност тогава на месец допринасяше доходи колкото за едно кило сирене (примера е пак от същата 1996 г.).

Една съществена група от танцьори напускат страната като Красен Крастев, Кристиан Бакалов, Теодора Попова  и работят за европейски трупи.  Връщат се само за да си починат между турнетата. Времето премина доста бързо в динамика, опити за оцеляване и борба за присъствие.

Безкрайните желания са осъдително привлекателни. Но ние нямахме смелост да ги назовем с истинските им имена. С малки спорове и изключения. Например първите години след 1989г. се направиха се много съмнителни продукции . Пример: Люк Бои поканен от Румяна Маркова (тогавашен директор на Балет Арабеск) за една постановка изхарчва средства от Министерство на културата, колкото с тези пари могат да се направят 5 талантливи български постановки. Но кои са тези таланти, кой е критерия за тях? Ето това е въпроса. Смятам, че се пропуснаха доста възможности да се поощтрят малко по странни идеи и проекти през най-трудните години поради нелепи факти: липса на увереност, страх от предизвикателства и непознаване на примери в сферата на съвременното изкуство. Опитвам се за анализирам периода след 1989г.: имаше активност, появиха се много нови имена и артисти и заявиха присъствие. Промени обаче в структурата на системата не се осъществиха, освен плахите опити да се отворят сцени, за които обаче новите продукции пак трябваше да си плащат наеми.

Не беше възможно да се говори и дискутира открито, без "заобикалки". А претекста, да не нараним някой ми се струваше само извинителен. Раздаването на субсидии да дадем на всички по малко доведе до незначителни заявки и желания за изява. Въпреки че енергията беше отприщена и доста танцьори опитваха хореографските си дебюти.

Сигурно създаването на мит е по-благородно от разрушаването на мит. Така горката хореографията като че ли остана ощетена. Танцьорите също. Без промяна в структурата на ситемата е немислимо създаване на по- трайни промени. С план и стратегия, без ограничения и нелепи срокове. Та нали това е продължителен процес и за една или две години трудно би могло да се забележи резултат. Добре, че все пак се появиха смели кривокраки (в хубавия пряк и преносен смисъл на думата) артисти, че да разнообразят пейзажа с малкото експерименти, но и на тях се гледаше съмнително, тъй като те се занимаваха с движение и танц, а нямаха образование в тази област.
           
Пропуснахме много шансове защото не казвахме истината!
Казвахме, че най-много обичаме това което имаме, но това беше лъжа. Защото все още самочуствието не беше достатъчно. Поради соц. Възпитание. Въпреки че, струва ми се искахме да имаме и други неща, които не притежавахме.

И въпреки това последните 20 години имаше много танцови продукции: славянски емоционални безумни дуети включващи вечните любов и омраза, понякога балкански фолклор, или  по- екстравагантни изпълнения.  По-рядко нещо романтично, та нали показвахме че приключваме с романтичната идея на класическия танц. И никога нещо драстично, та даже заради самия акт за предизвикателство към себе си и танца. Всъщност като се замисля сега, имаше известна възможност за пост-модерни продукции, но нямаше изобщо възможност за тяхното експериментиране и показване пред по - широка публика.

Модерното имаше претенции навсякъде. Големите институции (като операта например) допускаха изключително рядко български имена за поставяне на съвременна постановка. Не се рискуваше. Съвременната хореография пък даже и не си помисляше, че може да се развихри в операта. Ставахме все по самостоятелни, вместо обратното. Струва ми се тогава това беше необходимо. За  20 години всеки намери свое място някъде, което експлоатираше според силите си.
Обичам къщите, градините и мириса на жасмин повече от градските панели. Незнам защо се отклонявам от темата. Обичам и мириса на животинска тор. Но най много предпочитам един прекрасен танц в полутъмната зала.

Луксът не е в това да притежаваш, а да се наслаждаваш. Беше казъл някой.
Ето това липсва на съвременния танц в България- лукс!

Галина Борисова
(Текстът е писан някъде през края на 90те, за собствено удоволствие).

 P.S. Сега динамиката леко е понамаляла, силите са изтощени, фронтовата линия е неясна, а изгледи за по- добри условия за свободна практика даже вече не са въпрос на обсъждане.
Въпреки това малко хора оставаме оптимисти завинаги.

Галина Борисова

7мо издание на танцови концерти на фондация Етюд

фондация Етюд има удоволствието да ви покани за участие в танцов концерт

7мо издание декември 2012 г.

моля да заявете вашето предложение не по-късно от 20 декември 2012 на: galiaborissova@gmail.com / blackcproduction@hotmail.com

Условията са хореографията да е нова премиера, да не e по - дълга от 15 мин. и да не е показвана на предишните концерти. Кандидатите трябва да имат поне едно професионално участие.
Моля изпратете писмо с попълнен формуляр на :http://www.etudbg.com/Site/concertInfo.html

Име на хореографа:
Изпълнители:
Заглавие:
Музика:
Дължина:
Кратко описание на идеята:
Видео линк: (ако нямамте запис на хореографията, моля да ме извикате на репетиция, за да преценим дали ще допуснем творбата)