Джон Ешфорд - директор на Плейс Театър, Лондон

Привличайте вашите местни организации ако търсите истински глобален танц

(Джон Ешфорд - директор на Плейс Театър, Лондон

Лекция за WDA, конференция в Дюселдорф, 2002)

Идвам от култура, която предложи на света Английския език - езика, на който ви говоря сега на всички вас. Език на света, не поради Британската Империя и не поради Американския културен империализъм, но световен език защото е красив. И причината за неговата красота е защото той е разнообразен език.

Английският е Италиански, Френски, Немски, със следи от Гръцки, Келтски, Арабски. Неговата красота, широта и нюанси както и запас от думи са поради интеграцията на всичките тези езици и тяхното расово наследство. Нашата островна култура включва Келтска култура, идвайки от Германците, инвазията на Викингите, Римски и Френски връзки. И след 400 години на укрепване и обединяване, бегълците по време на Втората Световна Война и после хора от целия свят на предишната империя и по късно емигранти, донесоха повече от 60 езика, които се говореха в моето основно училище. Ето ние имаме на нашия малък остров история на интегриране. Тази история е уникална, поради наследството на империята и поради географкото положение на острова което ни разграничава от континенталната сухоземна маса. Ако имаш за граница морето, трябва да се разбираш един с друг. Не можеш да имаш война, за да промениш границите. Границата е морето.

Ние посрещнахме толкова много култури, разширявайки се до най - плътно населените площи в света след Бангладеш, Белгия и Холандия. След 5 или 6 години ще имаме два града: Лесчестер и Бирмингам, където ще има бяло малцинство. В Лондон няколко от 32те области са с бяло малцинство. И така, ние имаме много различна култура, защото сме поели пътя който можем за да осигурим на тези култури да имат глас в нашето общество. Ние сме обогатени с това расово наследство.

Но е лесно да загубим лесно поглед от факта, че тази полярност от различия е интеграцията. Това ме поставя в политическа позиция, която не е на мода, защото може да бъде лесно видяна чрез правата. Поради историята на моя остров, аз вярвам в културната интеграцията. Запазването на много култури от една страна, без да се допуска налагането на една култура над друга, или чрез хибридни продукти на нови форми, не е начина да се върви напред.

И така когато гледам напред към танцовите продукции, аз отправям поглед към тези работи, които интегрират, отколкото наблягат на различията. Например интересувам се от Акрам Кхан, който се определя като Бангладежец, роден в Лондон. Акрам тренира при Пратап Павар, висококачествен учител по Катак, който Акрам интегрира със съвременна работа. Не се интересувам от продуцирането на Катак концерти, защото това представя само единия бряг от разнообразието на културата.

Тези много независими гласове, крещейки за внимание в нашия танцов свят продуцираха едно много населено пазарно място. Тези различни гласове се изразяваха в репертоарни компании. След 20 години това се изрази в една голяма стълбица от модерни репертоарни танцови компании. Сега тези кoмпании са по-малко, защото тези различни гласове не могат да се съдържат във формалността на репертоарните структури. Ако сте черен хореограф и работите с черни танцьори, не можете да работите с бели танцьори, за да възтановите репертоара. Това е талково просто.

И така какво е бъдещето? Първо трябва да създадем повече публика, за да регистрираме повече артисти които имат ценни работи за показване. И второ, трябва да бъдем повече проницателни относно кои работи внасяме от международния пазар.

Продуцентите се грижат повече за създаване на повече публика за танц. Когато гледам как е продуцирано изкуството, виждам че най- популярната артистична форма е киното. Може би най-малко популярна е поезията. Ако погледнем как е продуцирано киното, намирам че от Холивуд до Боливуд продуцентите доминират почти във всеки аспект на филма, от концепцията на идеята до внушителната група която ръководи от началните снимки до края на филма. Продуцентите наемат и уволняват писатели, звезди, дори директори, за да направят продукт предназначен да направи пари защото е видян от много зрители.

На другата страна на стълбицата виждам поета, който пише в собствената си стая и публикува поезията си с неговите собствени разноски и може би и я продава на някои библиотеки. И много малко хора четат това. В този случай артиста е и продуцент.

В средата на стълбицата аз виждам новелиста, който има издател, който познава пазара и може да предложи промени, които писателя може да приеме или не. При театъра, продуцента може да има забележителен ефект, как е представяна продукцията или влияе на състава, но при всички положения няма всемогъществото на Холивуд.

Сега ако искам да сложите на стълбицата танцовите продукции, от Холивуд до поета, мисля, че ще бъдем принудени да сложим танца много близо до поета. Много често танцьорите са и продуценти. Те могат да имат менаджери, които правят каквото те искат. Но много рядко имат продуценти, които могат да доведат да се направи нещо различно.

Аз искам да бъда продуцент, въпреки че  системата прави това трудно. Виждам ролята на продуцента в събирането на пари и представянето на идеята на артиста пред публиката и идеята на публиката пред артиста. Понякога това желание e резултат на намесване. Ролята е да се стои по средата и да се провокира диалог. Искам да правя това, защото искам да увелича броя на публиката за танц, иначе няма как танцьорите да представят работите си.

Ние всички вярваме, че танца се развива много успешно. Но на едно представление, в един град в сравнение с театъра или даже балета, публиката посещаваща танц в целия свят е патетична. Трябва да намерим други модели различни от фестивалите. Танцът трябва да е популярен през цялата година, не само веднъж годишно, вплетен в нашия ежедневен живот на градове ни, един до друг с другите културни стоки. Нека да намерим публика, която да поддържа фестивалите през цялата година.

Когато говоря с артистите като продуцент, аз трябва да ги попитам. За кого правите това? И много често не получавам добър отговор. Много често артистите правят представленията за самите себе си. Това може да е добре за записваните форми или за картините, които могат да намерят своята истинска публика и след 400 години, но не и за ефимерната природа на танца, която красота лежи на намирането на публика сега, преди да е изчезнала завинаги.

Мисля че има две групи от хора, за които артистите правят танцови работи: Едното е географското общество и другото е обществото на интересите. Когато говоря за географското общество, имам в предвид регионите или страните с повече от 6 милиона население. Това е достатъчно да се издържат професионални трупи през цялата година, за да се представят интересите на тази група. Аз мисля, че за бъдещето развитие на танцовите продукции в страните с повече от 6 милиона население е да се осигури и поддържа резултатна инфраструктура за локални турнета. Танцьорите трябва да съществуват без да е необходимо да правят турнета извън страната и трябва да бъдат окуражавани първо да предизвикат интереса на хората в техните страни. Колкото повече е културно специфична тяхната работа, толкова по автентична ще изглежда когато е показвана извън страната. Но трябва да бъде показвана в чужбина само когато е развита на интернационално равнище.

Обществото на интересите прескача националните граници. Ако Акрам Кхан представя Катак концерт, той смятам че е достатъчно изящен танцьор за да представи неговите работи на Индийския суб- континент или чрез Индийската диаспора, може да отиде в Канада, или в Америка, където да играе пред общество на интересите които са разпространени в целия свят. Има също общество на интереси сред съвременния свят, avant-garde, саркастичния ръб. Понякога имаме тенденцията да мислим, че всичко това е в Европа, но не е, това са специфични интереси.

Мисля, че има голям проблем с танцовите продукции, където много артисти се адресират до международния пазар, преди да достигнат тяхното общество на интересите или тяхното географско общество. Резултата е разочароващ. Ние все още нямаме публика да поддържаме техните амбиции. Те се обръщат към международния маркет много рано. Или въобще не би трябвало да се обръщат към този пазар. По добре да се обръщат към географското си общество. Просто защото танцът е свободно международно общуване, това не значи, че не е успешно, ако не е показано някъде другаде по света.

Танцьорите нямат право да показват техните работи навън преди да са заслужили правото да показват продукциите си в тяхната собствена страна.

Как всичкия танц ще се финансира в бъдеще? Вероятно в ко-продукции, което е погрешно название за ко-финансиране. Може да има само един продуцент зад гърба на артиста. Това наистина е просто. Парите биха дошли или от таксите или от частни и комерсиални източници. В момента, работи създадени от субсидии от такси, са по често създадени за да привлекат състоятелна (реална) публика и ако са субсидирани от частни източници, то е за да привлекат публика.

Всичко което искам да кажа е: Моля ви оставете ни да създаваме популярни работи по-малко отколкото комерсиални, оставете ни да създаваме субсидирани работи повече отколкото комерсиални.

Думите и фактите ме изморяват

  

Думите и фактите ме изморяват. Предпочитам визията и ефимерния танц.

Имам един малък личен проблем. Не помня дати, имена и доста бавно запомням думи. Фактите ме уморяват. Не мога да се концентрирам върху детайли. Точно затова ми се струва развих изострена чувствителност към наблюдението на случващото се в момента, а не на разказа. Усещането ми за хората и света се базира по-скоро на спомена от визията, медиумната интуиция,  любовната симпания и личните предпочитания, отколкото на реалистична фактология. Така или иначе фактите винаги се тълкуват различно.

Започвам този увод защото бих искала публиката да мисли първо за нас като хора, после като артисти. Живота ми до този момент беше изпълнен със случайности и нямаше много общо с предвидени или предизвикани събития. Рационалността никога не е била доминираща в личния ми или професионален път. Надявам се обаче въпреки развитата интуиция и случайностите, които приветствам, все пак водя живот който няма да има нищо общо със случайността. 

Първите ми усещания за танц бяха когато сама несъзнателно осъзнавах, че не можех да седя на едно място по- дълго от пет минути. Когато усещах, че започвам да се наблюдавам несъзнателно. Това създаваше усещания за друг свят, усещания които по- късно се опитвах да предавам чрез танц. Спомням си майка ми, която ми правеше забележка, че стоя и чакам автобуса невъзпитано. Според нея възпитано значеше каквото другите хора правеха. Това породи у мене несъзнателна съпротива и съмнения към еднаквото още в много ранна възраст. Крайния абсурд беше когато ме караха в първи клас да пиша с дясната ръка. Оттогава пиша грозно и не следвам установения ред. Правят концертни изпълнения. Тази “съпротива” породи  факти и  случайности които детството ми предложи като неизбежност.

По- късно усещането ми за танц ‘зацикли’, когато учех в балетното училище. Питах се защо уча тези стъпки, които няма никога да се науча да изпълнявам перфектно. Така открих колко специфично тяло имам. То не се справяше с усвояването на балетната техника. Това сигурно формира моята упоритост. Не бих се отказала от нищо започнато, поради наивната идея че съм си пропиляла времето. Така приключих с балетната техника и повече никога не се опитвах да стоя в „първа” позиция. Може би по-късно това оформи моя неудобен, клатещ се танц. Така нарекоха колеги от чужбина моя спектакъл  “A Never Ending Story”- панически танц.

Постепенно за последните 20 години моя „неудобен” танц се превърна и в танц - статика. Пример за това е последното ми соло “Хуанита Хилдегард Бо”. С него затвърдих относителната теория, че когато сме в статика, точно тогава позволяваме да се случат неща.

Спомням си, в пубертетните ми години един български хореограф ме нарече “еретичка” . Аз даже не знаех какво точно значи това тогава. Но го запомних за винаги. Оттогава избягвам етикети и определения. Особено отправени към млади хора. Като преподавател се научих да харесвам и даже протежирам различността.

Живота след училище беше много интересен. Той стана моя университет. Първите ми усещания за танца са свързани с допира на собственото ми тяло. Не си спомням  като бебе или малко дете майка ми да ме е прегръщала често, но в годините когато тялото ми се пробуждаше и искаше успокоение чрез допир, тя вече не правеше това от чувство да не ме глези. Сигурно това е и първото ми пробуждане за човешки контакт. Усещането как движа тялото си и цялата тази чувствителност на кожата,  по –късно и на органите ми ме караха да търся  различни начини за изучаване на тялото, като разум и съзнание много категорично се изявяваха като естествени приоритети.

Така поддавайки се на “естественото”, аз никога не се пристрастих към каквито и да е удивителни съвременни методи или педагогически предпочитания. Опитвах се да миксирам опита, да мутирам идеите и да експериментирам с тялото. За известно време предпочитах ,неудобният’ танц, въпреки че изучавах релиз техники. Непрекъснато опитвах различни идеи, изневерявах на вече направеното, тъй като детските ми усещания продължаваха да ми се натрапват. Не обичах масовките и клонирането на индивиди. Все още предпочитам женския танц, но почти всичките ми приятели за мъже. Осъзнавах постепенно, че етикета “лош” ученик може да е нещо позитивно.

Ако веднъж човек започне да танцува, мисля си че не може да спре никога. Невероятно  красиво е просто да се танцува, както и да е. Интересува ме танца, който е свързан със създаването на атмосфера. Каквато и да е атмосфера и настроение. Това прави спектакъла вълнуващ и поетичен. Академичното започна да ме отблъсква, може би в стремежа си за перфектност и подценяване на зрителя. Това разделяне на професионалисти и аматьори. Това разделяне на танц, театър, музика, опера, комерсиално, „високо” изкуство. Все етикети, остарели като покривките на баба ми. Колкото по стари, толкова по ценни. Биха казали някои. Аз също харесвам покривките на баба ми, но не харесвам ликетата и ръждата по тях. 

През годините се забавлявах повече с непосредственост и практика и това обезсмисли обучението ми на цялостна програма към университет. Това доведе и до непрекъснатите до- обучения и кратки специализации, може би поради неоспоримия факт, че все нещо може да се случи. Разнообразието, сравненията и липсата на пристрастия станаха мои най - верни учители.

Винаги съм се успокоявала, че съм голяма късметлийка. Правя точно това, което харесвам. Опитвам се да пиша как разбирам танца. Какво харесвам в танца. Кой танц ме отблъсква, и има ли такъв изобщо? Какво разбирам и влагам в думата танц.  Колкото повече въпроси си задавам, толкова повече спомени ме навяват. Незнам защо се връщам към миналото в този момент. Обикновено се опитвам да предусещам бъдещето. 

Предпочитам да говоря с примери. Това прави думите по-убедителни, а отговорите истински. Харесвам танца и движението защото те са безмълвен начин да кажем нещо, където думите са недостатъчни или изглеждат глупави.  Например: Сядам и кръстосвам крака. Изпъвам гръбнака и вдишвам дълбоко. Отпускам главата отмаляло назад и след дълга пауза бързо ставам и се запътвам в някаква посока.  Всеки който наблюдава това, има със сигурност различни усещания и обяснения. Ето тези усещания ме интересуват в танца. Ето този танц ме вълнува. Поне в този момент. Усещания. Но представите ни винаги са ограничени. А думите са недостатъчни да изразят усещанията.

В танца харесвам случайността, импровизацията. Харесвам също как тялото върви, защото мозъка направлява. Не харесвам танц, който е формален, позиционен,  външен, нарцистичен. Няма танц, който да ме отблъсне. Може би  само ако има някаква агресия в него. Не понасям силата. Тя няма нищо общо с мъдростта. Като малка наблюдавах как по време на боксови мачове мъжете на терена си разбиваха физиономиите и не разбирах защо това се наблюдава от хората с толкова голям интерес. Мислех си също, че филмите в които имаше война са измислица и че това може да се случи само във филм. Бих искала да разбера защо хората не ходят на танци вместо това.

Танц за мене може да е  падащо перо, затварянето на клепачите, треперенето на ръцете, стъпването напред, сядането на пода, облягането на лакът, отпускането на раменете. Не свързвам танца само с пируети или арабески като при класическия танц, свиването и протягането при модерния танц, случването или неслучването при пост- модерния. Танцът за мене се случва тогава, когато не се усеща техниката която е необходима за този танц. Без значение каква е тя. Когато говоря за танц, свързвам това с неизбежното, виталното, безгрижното, концентриращото, лекомисленото.

Спомням си когато за пръв път прочетох в едно списание, че танцьорите на Марта Греъм са имали проблеми с яйчниците си от дългото правене на contract / release се ядосах на Марта. Не исках да преподавам танц, който е фанатичен и преминава границите на удоволствието от движението и създава изменения във физиката на човек. Така едно интервю оформи в мене категорична посока как да се движа по нататък. Въпреки това бях толкова респектирана от Марта Греъм, че дълго време практикувах нейната техника. До момента, когато това увреди също моите стави и телесните проблеми доведоха до по внимателно изучаване на каквато и да е техника.

В средата на 80те у нас още не беше удобно да се критикува свободно, не се позволяваха изказвания или лични мнения, некоординирани с историческите факти (които бяха доста оскъдни и съмнителни) за никой, който е авторитет и има или е имал някаква роля (каквато и да е тя, положителна или отрицателна) в оформянето на  местните тенденции. Нямаше контакт и диалог между поколенията. Все още седяхме със смирени глави и слушахме монолози. Дистанцията на годините при различните поколения не допринасяше за положителен диалог.

По късно през 90те това се изроди в отричането на каквото и когото и да е. Другата крайност. Аз също участвах в тези глупави тенденции. Но след толкова дълго мълчание на човек му се искаше да изрече и назове по свой начин разбиранията си. Надявам се обаче в намирането на баланс. Поне за водене на цивилизовани дискусии. Не говоря за промяна, говоря за диалог. 

Танца не почва и няма да свърши с нас. Моето поколение не е от поколението на интернет, тъй като в детските ми години нямаше компютри, но е от поколението което ползва  интернет в зрялата си възраст. С качването на толкова лична информация на текстове и видео в интернет пространството ми се струва отживяла идеята, че университетите  и училищата са единственото място за образование. Разбира се те са място за срещи и опит, споделян с другите. Личното докосване до артисти и преподаватели е толкова важно, колкото и личното ни усамотено информиране. И какво е опита, ако не е споделен.

Харесвам танца който като че ли е случаен, спонтанен.  В това не влагам никакви технологични или експериментални идеи. Например танца на Мърс Кънингам е забавен до толкова, колкото рационално е предначертан да е случаен и няма значение кое и какво следва. Тава не омоловажава танца на Марта Греъм, който преди Мърс е бил драматичен и сюжетен. Това не прави и нас отговорни за това, че някой преди нас е предпочел нещо друго. Разместването на смислите и значенията в последно време ме забавлява. Кичът и аматьорското отношение също намирам за интересен факт. Робуването на традиции и отживяла практика може да бъде само за хора, обречени от наследствени отговорности. Харесвам пионерските идеи, но не и пионерските организации. Не смятам, че това което аз съм открила за себе си е валидно и за другите като кредит. Само пре-осмислянето и ре-организирането довежда до активност и лична отговорност.

Ако с едно изречение трябва да опиша какъв е моя танц, то в момента ще кажа, че е танцът за възможността. За повече от 25 години съзнателна практика естествено се оформиха определени предпочитания, в които обичам да мутирам. Танца достигна технически олимпийски умения.  Но поне сред малък кръг колеги се забелязва връщане към романтичната идея на свободния танц. „Измите” също отдавна не са на мода.

Харесвам танца от преди повече от 200 години. Танца на Фани Еслер и Мария Тальони, въпреки че никога не съм го виждала. Мога само да си го представям. Това не прави по малко увереността ми че го харесвам. Струва ми се толкова наивно симпатичен и откровен, без да се срамува от това. Всъщност този танц много елегантно се разголва и издига във въздуха. Той е по-смел от днешния “шокиращ” танц на някои наивници.

Танца от последните години избягва всякакви емоции, сякаш бяга от директност, крие се някъде в артиста и затова ми се струва интересен, трябва да се разкодира, открива, измисля. Казвам интересен, това не значи че ми е любим! Във всеки период има изключения от тенденциите. И може би в тези артисти и работи има смисъл. Себе си слагам между мутантите. Тези дето експериментират със себе си. Колкото и да се отегчавам, колкото и да се паля, колкото и да съм “във”или излизам от “форма”. Отново се чувствам като непослушен ученик. Но не изпитвам чувство за вина.